Бебето натрапник




„Хванах ръката му в последния момент, точно преди пистолетът да удари момчето по главата. Извъртях я и той натисна спуска. Куршумът се заби в стената на един трафопост. Изблъсках го до гаража и тогава видях белега на бузата му. Беше същият, когото видях в политбюрото…“


Момчето остави книгата и се прозя. Какви глупости са писали едно време, каза си, никаква мисъл, просто действие и каквото там хрумнало на автора. Баща му беше дал да чете криминален роман от времето на соца, който му бил направил впечатление преди години, но Максимилиан хич не остана впечатлен. Хвърли книжлето на купчината до леглото, точно върху дебелия том на Томас Ман, обърна се на другата страна и заспа. 

На другия ден щяха да сменят леглото му с двойно, защото бебето Георги, което сега спеше в кошара в спалнята на техните, вече не беше съвсем бебе и щеше да спи, хърка, говори на сън, тропа и прави какви ли не неприлични неща, на метър разстояние от него. Максимилиан, едва на 16 г, твърде зрял за възрастта си, вече започваше да свиква със суровата представа, че на този свят не всичко ще се нагажда според прищявките му. Затова беше готов да стисне зъби и да погледне смело към стесняващото се лично пространство, без да мрънка като някоя утрепка, но беше готов да приеме съдбата си само при едно условие – да спи на втория етаж.

 Максимилиан, ти ще си долу, а брат ти на втория етаж – каза майка му на другата сутрин, докато оглеждаше ъгъла с леглото му, което скоро щеше да изхвърчи от стаята.

– Майко, ти ми обеща, още откакто гледахме онзи филм с котенцата.

 Знам, но лекарите препоръчват малките деца да спят на по-високо, това ще им даде самочувствие и ще ги подготви да посрещнат околния свят. 

– Да бе да, ще ги подготви всичко да им е наготово, ами ако падне? 

– Максимилиан, въпросът е приключен, няма да коментирам повече. 

Майка му взе няколко мръсни блузи и излезе от стаята. Максимилиан легна на килима и затвори очи. Там, в тишината на мълчаливото си решение, мъжествената му постъпка да не се тръшка, реве и вика, го обгръщаше като топла възглавница, в която той потъваше все по-надълбоко. Светът се отдалечаваше, а той остана на онова най-удобно от всички места, където богът на съня се беше разпоредил да бъдат направени всички приготовления за почивката му. 

Чу, че някой го вика и се изправи на лакът. В стаята нямаше никого. Огледа още веднъж плакатите с бой-банди, които висяха по стените. Малкото бебе Георги сигурно щеше да има различен вкус от неговия и щеше да окачи бебешки музикални състави, които щяха да са в контраст с неговите представи за добра музика. Какво ли слуша едно бебе? Представи си тромпетисти, като онези от Междузвездни войни  с големи гладки плешиви глави, поклащащи се енергично на динамичните тонове. 

Максимилиан се обърна по корем и издърпа изпод леглото си конструктора, вече изтъркан от подреждане. Цялата кутия беше оръфана и дори скъсана на места. Със сигурност, каза си той, бебето Георги ще вземе да тъпче наляво-надясно и под растящите му крака ще започнат да попадат непотребни, но и някои твърде ценни мои вещи, като например рамото на този кран, което е доста чувствително и вече даже леко хлабаво от употреба. Той вдигна и огледа добре крана, който действително имаше нужда от затягане, защото рамото му не държеше.

Максимилиан прибра конструктора и се изправи. Слънцето беше някъде високо в небето и не се виждаше от прозореца, но той беше порастнал достатъчно, за да разбира, че към обед слънцето е високо и пече отгоре, а не отстрани. Тогава навън става адска жега и след като се е прибрал от училище и си е изял филията с масло, майка му го вика в другата стая да пише домашни. Ето още нещо, което бебето тепърва щеше да научи.

Само че днес беше петък и Максимилиан нямаше никакви домашни за писане. И за първи път това му се стори като бреме. Тишината и наближаващото отнемане на лично пространство го застигаха като огромна вълна, хващаха го за гърлото и го запращаха в малка дупка, където да гризе остатъците от сиренце, за което не е молил. Затова взе телефона и се обади на своя най-добър приятел Тадзо, който имаше необяснимото свойство един ден да изглежда дебел като Санчо Панса, а на другия висок и слаб като Дон Кихот. Тадзо каза, че тъкмо бил стигнал до последния бос на плейстейшъна и измънка, че не може да говори.

 Спешно е – каза Максимилиан – аз се намирам в безизходица, в душевно неразположение, притиснат от стените на собствения си дом, изхвърлен в море на лудост и бяс, объркан и неподготвен за битка, нуждая се от теб, другарю, от твоята уравновесеност и спокойствие, с които да открия изход от пъклената ситуация.

Тадзо помисли, че става въпрос за чувства.

– Не става въпрос за чувства – допълни Максимилиан – заклевам се, този път проблемът е от съвсем друго естество, от, ако щеш, социален характер.

Максимилиан се беше увлякъл да звучи по-сериозно от обикновено и Тадзо усети фалшивото барабанене на думите, но все пак реши, че приятелят му наистина е закъсал и има нужда от време с мъдрия си другар. Затова въздъхна, натисна save и каза окей, ще дойда до двадесет минути.

След двадесет и пет минути двамата вече бяха на улицата и обсъждаха план за действие, с който да се справят с натрапника Георги и цялото неудобство, причинено от съществуването му. Първо Тадзо предложи да го откраднат и да го скрият някъде, след което да искат откуп, но това щеше да го направи още по-специален в очите на майка му, пък и скоро бяха гледали филма Фарго“, който доста ги наплаши. Можеше, разбира се, просто да го продадат на арабите за органи, но пък такава крайна мярка намирисваше на поражение, пък и какви чак толкова органи може да има едно недоносче. В крайна сметка просто решиха да поговорят с него. Може пък, казаха си, бебето Георги да не е чак такъв задник и има търпението да чуе две-три приказки, пък и защо да не се държи като пич, какво като е бебе.

Двамата отвориха вратата на спалнята, където беше кошарата и влязоха на пръсти. Родителите бяха отишли до хипермаркета да купят кактус и апартаментът беше утихнал. Бебето Георги явно също беше утихнало в съня си, защото от кошарата не се чуваше нищо, освен тихо мъркане. Когато приближиха съвсем, Тадзо леко отгърна одеалцето и отдолу се видя рошава космата глава. Ама не като в „Бебето на Розмари“, просто в кошарата спеше малко коте. Двамата се спогледаха объркано и в този момент зад гърба им се чу зареждане на пистолет.

 Хванах ви, копелета – каза тънкият глас на бебето Георги – Знаех си, че не ми мислите доброто.

Двамата се обърнаха бавно и видяха тънките крачета на бебето, което беше се изправило на раклата и уверено беше насочило пушка двуцевка към главите им.

– Почакай, Георги – каза Максимилиан – не е това, което си мислиш, просто искахме да поговорим.

 Ще говорим в преизподнята – отвърна бебето Георги и тамън да стреля, Тадзо се извъртя и с такава ловкост хвана пушката му, че Максимилиан за пореден път се изуми на способността на приятеля му да мени формата си, сега изглеждаше като гневен млад Ален Делон, който се изправя срещу най-големия парижански престъпник в историята на свободна Франция. Тадзо извъртя ръката на бебето и пистолетът стреля, куршумът излетя и се заби в леглото отсреща. Двамата започнаха яростна хватка, докато Максимилиан объркано гледаше странния им танц и си мислеше за това колко сцената прилича на криминалната книга, която баща му му беше подарил. Тогава усети, че от устата му се стича нещо и се събуди.

Слънцето все така напичаше, само че вече клонеше към залез. Родителите му наистина ги нямаше, в апартамента беше тихо. Максимилиан прибра рамото на крана от конструктора, който стоеше разпръснат по земята. Вече не му изглеждаше толкова специален. Избърса слюнката от устата си, изправи се, скръсти ръце зад гърба, като японски мислител, и погледна през прозореца. Цялото това насилие, каза си, заради няколко играчкиОтиде в другата стая и видя, че малкото му братче спи. Погали го по главата и се върна да разчисти за новото легло, в което щеше да спи на първия етаж.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации