МИШО СЕ ЗАПОЗНАВА С ЕВАНГЕЛИСТИТЕ


Ярослав Йасниковски – „Черната перла“

Мишо четеше Библията от два-три месеца и нищо не разбираше. Не че не се стараеше, всяка сутрин момчето отваряше Светото Писание и още преди да си изпие кафето, прокарваше пръст по редовете на една глава от Стария и на една от Новия завет. Така ужким щеше да разбере по-добре симбиозата между двете книги и да забележи невероятните паралели, пророчества и скрити подсказки за това, което ще да се случи по-нататък. Това упражнение му беше препоръчано от неговия съсед Алонсо, който учеше в семинарията от две години.

Мишо беше стигнал до книгите на пророците и беше здраво закъсал, защото не вдяваше почти нищо от изброените ритуали и препоръки, които Господ даваше на своите хора. Освен това изобщо не беше подготвен за суровите наказания, често съпътствани от мащабни кръвопролития. Как може  мислеше си той  такава книга да се чете от порядъчни хора и да се препоръчва на малки деца. Новият завет повече му допадаше, Христос беше някак благ и хрисим, поне докато не се развъртя с бича по продавачите в храма. Големи са кибритлии, и бащата и синът му  каза си момчето – аз на тяхно място щях да пробвам да се разбера с хората или да им дам по някой лев.

Затвори книгата и погледна през прозореца. От 78-я етаж, където работеше баща му, улиците, изпълнени с пъплещите коли, изглеждаха като направени от пясък. Сигурно и Господ гледа така на нас – каза си той – нищо чудно, че е толкова лекомислен в поръченията си. Стана от бюрото и отиде да се разрови в чекмеджетата, както правеше винаги, когато оставаше сам. Бяха пълни с жълти и зелени папки, изписани със сума ти цифри и пресмятания, толкова сложни, че му се струваше, че никога няма да може да се занимава с тая работа, въпреки желанието на баща си, който се беше забъркал в бизнеса със самолети, когато бил на неговите години  така каза на сина си една вечер, докато вечеряха суши с японски предприемачи.

Мишо беше седми клас и тъкмо навлизаше в онзи епизод от живота, в който младото сърце започва да търси своя камък, който да го притегли към най-удобното място, така поне си го представяше – там, където искаш да застанеш за цял живот, трябва да е най-удобното място на света – нито да те заболят петите, нито да ти стане скучно. И един ден, докато беседваше с тези метафори за по-нататъшното си развитие със своя приятел Алонсо, който беше роден в испания циганин, онзи категорично му заяви, че трябва да се захване поне малко с теология, да изследва не само земните, но и небесните пътища, които прецизно да му посочат как да намери онуй, що е изгубил, когато се е родил, само че не пъпната си връв, ами целта, смисъла и посоката на битието.

Алонсо често си бъркаше в носа и не обичаше много да командва, така че когато искаха от него да свърши някаква работа в семинарията, той гледаше да отбие номера. Предпочиташе да седи отзад и да рисува мръсотии в тетрадката си, но от време на време надаваше ухо и беше позапомнил два-три стиха от Писанието, с които после впечатляваше приятелите си и най-вече Мишо, който пък имаше пари и все купуваше за двамата по четири-пет кроасана със стикери на шампионската лига. Проблемът беше, че двамата подозираха, че като съберат албума, ще се скарат и всеки ще иска да запази трофея за себе си, а моментът наближаваше, защото им оставаха само 14 празни места и затова бяха забавили темпото, докато всеки се наместваше като опитен хищник за последния скок.

Ако искаш – беше казал преди седмица Мишо, може би под влиянието на мъдростта на цар Соломон – албумът да седи в нас четири месеца, а после у вас четири месеца, и така да се редуваме. Алонсо се съгласи, но веднага пресметна наум, че така се падат две четиримесечия за първия и само едно за втория, така че предложи да хвърлят монета, която специално поръча на един свещеник-особняк да му изработи, за да пада винаги на ТУРА, след което почна да влиза в интернет всеки ден в продължение на седмица, за да си припомня коя от двете страни е ЕЗИ и коя е ТУРА. И така, точно два часа преди срещата с големия залог между двамата Мишо стоеше в кабинета на баща си, разглеждаше папки с документация и разсъждаваше за значимостта на божия народ.

Господ си има любими народи – мислеше си той, докато взимаше една синя папка от най-високия рафт  както аз си имам любими отбори. Господ сигурно си има и любими хора, както аз си имам любими футболисти, само че дали и той събира албум със стикери, в които да ги подрежда по номера и какво би направил, ако му се паднат повтарящи. Тази мисъл му се стори глупава и парадоксална и понеже трябваше да намесва Дявола, а Мишо бая го беше шубе от Дявола, предпочете да я изтръска от съзнанието си и да се концентрира върху папката, която беше действително единствената синя. В нея откри схема на самолет, какъвто не беше виждал досега. Вместо две криле, машината разполагаше с цели четири и приличаше повече на бойна ракета, отколкото на превозно средство. Отдолу имаше легенда и обяснения за всяка част, а името на самолета беше ВИТЛЕЕМСКА ЗВЕЗДА.

Мишо не отдели нужното време да се замисли дали това е божие провидение, знак на съдбата или просто случайност, но определено му направи впечатление забележителната хармония между неговото занимание и името на самолета, затова продължи да чете:

„Самолетът ВИТЛЕЕМСКА ЗВЕЗДА, одобрен по направление 443А5В на МВР и МТИТС ще изпълнява задачата на транспортна бойна машина с капацитет на седалките 270 места и свободно пространство за 28 ракети CC23. Свръхоръжието ще достига скорост три пъти тази на обикновен самолет, ще бъде стабилна в стратосферни полети и ще има опция за наблюдателен спътник с висококачествени камери. ВИТЛЕЕМСКА ЗВЕЗДА ще бъде произвеждана в републиките България и Македония при десет до петнадесет пъти по-ниско заплащане от Германия и ще бъде готова за полет до 2032 г.“

Мишо преглътна и отново разгледа ракетата-самолет, която баща му явно проектираше за едно по-бляскаво бъдеще, в което никой и нищо нямаше да може да се опре на световната сила, придобила няколко такива машини. Когато след два часа двете момчета се срещнаха, Мишо изглеждаше уморен. Алонсо го попита какво е станало, но момчето само се усмихна и му подаде албума. Ето, ти го довърши– каза другият, пи от чешмата и обърна гръб на Алонсо, който остана на място, загледан в отдалечаващия се приятел, чиито рамене за първи път му заприличаха на раменете на истински мъж.

Когато се прибра вкъщи, Алонсо усети непоносима умора, събу се и заспа почти веднага. В съня си виждаше как двамата с Мишо плуват в много дълъг басейн, а той все изостава от приятеля си, накрая, току преди финала, арбитърът застреля опонента му в крака и Алонсо усети в сърцето си, че неговите пари дрънчат в джоба на мъжа, който решава кой да победи. Събуди се потен и свит на кравай.

В това време Мишо вървеше покрай градската градина и въздишаше тежко, поради несретата в творението. От една страна Библията го натоварваше с варварските си решения, от друга баща му проектираше оръжия за масово избиване. Как един достоен мъж да избере занаята си в свят, изпълнен с толкова несигурност и зверства. Мишо подритна един кестен, който подскочи и се скри в тревата. Точно така – каза си той – аз трябва, досущ като този кестен, да се покрия някъде, да се дегизирам и да стана неузнаваем, част от тълпата, за да може никой да не ме пипне с пръст, и там, на тайното си място, малко по малко да разбера какъв искам да бъда. И тогава, в този миг на просветление и отдръпнали се облаци, от небето като лъч светлина се спусна елегантното решение на въпроса: Мишо щеше да стане евангелист.

Като се прибра, прочете малко за Мартин Лутер, реформацията и му стана симпатично това подразделение на християнството, но като стигна до края на XIX век и като видя колко клона са се образували, му стана лошо. Как е възможно, каза си, едно нещо, ако е истина, да има толкова варианти. Направо го заболя главата, защото по принцип не обичаше да взима решения, затова просто видя коя е най-близката църква, а тя се оказа тази на адвентистите, които според Google не работели в събота. Странно му се стори да се фиксираш толкова в един ден, камо ли в събота, но не беше чак толкова странно, че да го откаже, затова видя кога е следващата служба и се престраши да отиде.

Напук на всички страхотии, които беше чел за сектите и евангелистите, събранието му се стори доста примерно и човечно, имаше съвременна музика и се говореше от Библията, никой не му поиска пари и като цяло му допадна, че няма икони. Тия църкви, каза си той, повече се доближават до живота днес. Под луминисцентната светлина на лампите и шума на молитва, в съзнанието му се разгърна представата за същество, което слиза на земята и поглежда с едно от очите си всяка една религия. Нищо чудно, прецени Мишо, евангелистите да му се сторят най-модерни. Чудесно място си избрах, продължи той в мислите си, тук ще намеря подкрепа и разбиране и никой няма да ме тормози да създавам самолети-убийци или да ходя да уча в чужбина.

След службата Мишо отиде да попълни една брошура за новодошли, където се искаше в най-общи линии да напише как му се е сторило, откъде е научил за това място и ако иска да остави телефон за контакт или електронна поща, където да го канят на специални мероприятия. Всички бяха така ведри и засмени, че на него му дойде като приятно разнообразие позитивната им нагласа след всички грижи навън, в сивия свят, където сега шибаше такъв страховит дъжд, че повечето хора предпочетоха да останат в закритата утеха на адвентистката църква. Докато си потропваше с крак в предверието и разглеждаше изложените там книги, един мъж се доближи до него и го докосна по рамото.

 Простете, че ви притеснявам, но мисля, че не съм ви виждал преди.

Мишо се обърна и понеже хич не обичаше да го докосват по рамото, изгледа мъжа с известна доза агресия, но благата усмивка отсреща го обезоръжи и той бързо откликна на братския поздрав.

 Мишо се казвам и съм за първи път.

Господинът му подаде чаша с вода.

 Елате, заповядайте при нас.

Мишо взе чашата и двамата тръгнаха по някакви тесни стълби, нагоре към втория етаж, някъде зад залата за провеждане на събрания, поне така успя да пресметне, но скоро пък се спуснаха в нещо като коридор и вървяха твърде дълго, след това минаха през дървена врата, което пък съвсем му се стори странно, спуснаха се по още едни стълби и тамън Мишо да започне да протестира или просто да тръгне да тича наобратно, мъжът се обърна със същата блага усмивка и го подкани да мине през новооткрилата се врата вдясно.

 Насам, моля!

На Мишо му беше омръзнало от объркващата разходка, затова смело прекрачи прага. Пред него се откри неголяма стая със столове, на които седяха 12 възрастни мъже и жени със сериозно изражение на лицата. Мъжът зад него затвори вратата, докосна го още веднъж по рамото и посочи малкия подиум, който приличаше на учителска катедра.

 Застанете там, моля ви, те имат няколко въпроса,.

Мишо съвсем се беше шашнал, затова изпълни инструкцията машинално, докато оглеждаше лицата на седящите. Всички бяха възрастни, 8 мъже и 4 жени, облечени в стари дрехи, но с някакви особени шарки и орнаменти, каквито не беше виждал преди, очите им бяха светли, лицата прорязани от дълбоки бръчки, а в погледите им се четеше устременост и студенина, които го накараха да потръпне.

 Това е Мишо, нашият нов член, можете да започнете с вашите въпроси.

Тук Мишо леко се усмихна, с надеждата да го приемат по-топло, въпреки че не беше сигурен, че иска да е част от тази компания. Спомни си за своя приятел Алонсо, който макар и да беше коварен понякога, се беше доказал като верен и справедлив юноша със силен характер и непогрешим вкус за религиозните и спортни аспекти от живота. Искаше сега да е с него и да довършват стикерите в албума. От тази нежна представа го изкара грапавият глас на едно старче, което седеше на първия ред.

 Какво ще кажете в своя защита?

Мишо се учуди на това нападателно питане и погледна към господина, който го беше въвел в стаята. Онзи отново му се усмихна благо и го подкани с ръка. 

 За кое? – попита Мишо.

 Как за кое – продължи старецът – за това, че баща ви разработва оръжия.

Мишо ахна.

 Вие пък откъде знаете баща ми с какво се занимава.

 Ние имаме уши навсякъде – старецът посочи към ухото си и се ухили криво. 

Останалите кимнаха одобрително. Жената зад него се наклони напред и се обади:

 Не отричай, момче, съгласи се, че си син на един убиец.

Мишо искаше да се махне. Погледна към същите луминисцентни лампи, само че този път го нямаше божието присъствие, чувстваше се като Жана Д‘Арк, изправена на несправедлив съд срещу жестоката тълпа. Вместо гняв, усети умора в сърцето си, дори не искаше да се защити, какво остава да говори от името на баща си. Един друг старец се изправи и се приближи до момчето, сложи ръка на рамото му, този път Мишо я усети топла и дружеска, надигна глава и видя, че мъжът имаше аристократична осанка.

 Няма нужда да се притесняваш, всички ние малко или много имаме чудовища в семействата си. Не си тук, за да изкупваш чужди грехове. Искаме да направим скромна молба. Следващия път донеси тук синята папка, която се намира на най-горния рафт в кабинета на баща си. Ще ни е необходима за два часа, след което можеш да си я вземеш, без никой да разбере.

 За какво ви е да правите самолети – не се сдържа да попита Мишо. 

В това време още няколко от възрастните мъже и жени се изправиха и се доближиха до него. Някои от тях мълвяха думи, които той не разбираше. Аристократичният старец се усмихна и сложи ръце на бузите му.

– Не занимавай мъничката си глава с проблемите на големите.

Скоро всички възрастни се бяха скупчили около Мишо и бяха протегнали сбръчканите си ръце. Из малката стая се разнесе шепот и слюнчести молитви, Мишо замижа и наведе глава, докосваха го десетки пръсти, шареха по тениската и панталона му на необичайни места, той разбра, че в момента се молят за него, гонят му демони и го помазват със свята мисия. Искаше просто да оживее, да излезе от тук и никога да не се връща. Но всички знаеха, че той ще се върне и ще носи под мишница синята папка на баща си, папката с плановете на ВИТЛЕЕМСКА ЗВЕЗДА.

***

Беше задушен следобед, когато Алонсо стоеше на пейка в парка и четеше статия за изчезващия език на баските. Небето потрепваше по плочките, нашарено от сенките на листата и младото момче вдиша спокойствието на запустелия площад. Алонсо не беше виждал Мишо от година и нещо, онзи нито вдигаше телефона си, нито беше онлайн, така че семинаристът беше заключил, че подареният албум със стикери, който така и не довърши, явно все пак е имал цена и тази цена е била приятелството им. През последните месеци момчето беше станало по-усърдно в изучаването на Писанието и сърцето му се бе изпълнило с неподозирана жажда за знания. Сякаш бе застанал на ръба на съзряването и пръстите му усещаха свободата, която го очаква след завършването догодина. Сега е времето, мислеше си той, да оставя детското, и да почна да мисля като зрял човек.

В този момент короните на дърветата се разклатиха, чу се мазен машинен звук, над площада пропълзя гигантска сянка и Алонсо зяпна, когато видя четирикрилата ракета, която увисна във въздуха над него. Приличаше по-скоро на огромен дирижабъл, дело на извънземна цивилизация, който почти безшумно се беше снишил от небесата. Едно от прозорчетата се отвори и оттам изскочи главата на Мишо, който махна на приятеля си, прибра се отново вътре и след секунда от същото място спусна въжена стълба. Алонсо, като хипнотизиран, се хвана за нея и се изскачи в търбуха на чудовището.

Стаята беше тъмна, осветена само от свещи. Когато Алонсо пусна и втория си крак в нея, видя златните украшения зад бюрото, на което седеше Мишо. Разположението доста напомняше на кабинета на бащата на приятеля му, където Алонсо беше ходил няколко пъти. Той пристъпи напред, но реши да не нарушава тишината. Боеше се от това, което се спотайваше в нея. Мишо бе отпуснал ръце върху плота на бюрото, раменете му сега изглеждаха спокойни, не толкова мъжествени, но някак по-властни, изпълнени с онази власт, която няма нужда от сила.

 Сигурно се чудиш – подхвана момчето – къде се намираш в момента?

 Чудя се за доста неща - Алонсо огледа стените наоколо и видя, че бяха изпълнени с малки рамки, в които бяха поставени цитати от Библията.

 Няма защо да се боиш – Мишо се изправи и протегна ръце, – Тук си с приятел. – Момчето заобиколи бюрото и прегърна госта си. – Нямам друг стол да ти предложа да седнеш, но може би и двамата ще постоим малко прави, няма да ни навреди, нали знаеш, че препоръчват на всеки час да се изправяш за десет минути, а ти беше бая погълнат от онази статия за баските. 

 Не ми се говори за баските точно в момента, кажи ми какво е това чудо и какво правиш ти в него.

 Това е Кондорът, нарекох го по името на едно детско, което обичах като малък, проектът е на баща ми, но благодарение на едни приятели го усъвършенствахме, за да може истината да достигне до повече хора.

 Истината ли?

 Алонсо – Мишо сложи ръка на рамото на приятеля си – реших, че ще е нечестно да започна мисията си, без да говоря първо с теб. Разбираш ли, мен ме докосна светлината, чистото божие слово слезе от небесата и намери място в сърцето ми. Аз го приех и сега му служа с всичко, което ръцете ми могат да вършат. Заедно с моите братя и сестри свършихме велико дело, изградихме този скромен храм, който да обикаля по лицето на цялата земя и да проповядва божиите думи. Ти, братко, като един от нас, макар и от друго вероизповедание, си добре дошъл сред нашите редици. Освен това, като мой приятел, те моля да не обръщаш гръб на небесното призвание.

Мишо падна на колене и целуна обувките на приятеля си, който стоеше вцепенен и слушаше тихото проскърцване на гигантската машина. Намираха се на около 30 метра във въздуха и на Алонсо изведнъж му причерня, приятелят му помогна да се подпре на бюрото.

 Това е някакъв сън, нали? – попита объркано Алонсо. – Заспал съм в семинарията и сънувам тази щуротия?

Мишо се усмихна и почука на дървената врата зад гърба си. От там се появиха двама старци с лъскав поднос, който оставиха на бюрото до обърканото момче.

 Ела, братко, време е да почетем нашия Господ и Спасител с вечерята, която той ни повели да пазим. – Момчето се приближи и вдигна капака на подноса, разкривайки две издължени чаши вино и питка хляб, която разчупи на две и подаде на приятеля си. 

Алонсо пое дълбоко въздух, извади пакетче мокри кърпички и избърса челото и брадата си, после се върна и погледна през прозореца, от който беше влязъл. Градът му се струваше странен от тук, хората бяха хем много близко, хем далече и никой не забелязваше надвисналата във въздуха машина. Алонсо се почувства като извънземен, почти като бог, който с тъга наблюдава творението си, но не тъга за него, а за самия себе си. Момчето погледна приятеля си, който още държеше парчето питка в една ръка и чашата вино в друга.

 Няма да дойда с теб и не мога да обясня защо, просто не го чувствам редно, това понякога трябва да е достатъчно, нали?

Мишо наклони глава на една страна. Изглеждаше натъжен от отказа на приятеля си. Алонсо се приближи до него.

 Радвам се за това, което си направил, за тебе самия се радвам, преди изглеждаше объркан, даже малко се притеснявах, но сега си намерил посока и смисъл, и това е хубаво, наистина е хубаво, само че не можеш да очакваш и други да те последват, пътят към бога е самотен много често, дано не се разочароваш. Алонсо прегърна приятеля си, върна се към прозореца и след като прекрачи с един крак навън, се обърна да му хвърли още един поглед.

 Като наредя албума – каза той  след четири месеца, ще те намеря да ти го дам. – После прекрачи и заслиза по въжената стълба, докато краката му не стъпиха здраво на земята.

Коментари

Популярни публикации