Изгубеният град на великаните

По дългия прашен път се задаваше мъж и след него вятърът се успокояваше. Джак го взе на мушка и стреля, но сянката продължи да се движи, надиплена на вълни от маранята на следобедното слънце. Избърса потта на челото си и се прицели още веднъж. Този път сянката му махна приятелски, изражението й беше като на щастлив човек. Стреля втори път. Куршумът потъна в устата й, някъде между зъбите, където може би имаше черна дупка, която идваше за него. 

Три дни по-рано пиеше ликьор в малката Бетина и проклинаше жена си, която го беше оставила заради индиец с два паспорта, който й се представил като таен агент. Таен агент на падналите гащи – промърмори той и отпи от чашата. Докато питието прогаряше гърлото му, някакъв припрян младеж влезе в заведението и започна да раздава флаери. Колко трябва да си глупав – каза си Джак – да раздаваш флаери на такова място, тук би било по-удачно да се рекламира някоя погребална агенция. Огледа останалите алкохолици, всичките приличаха на 60-годишни мъже, макар че повечето бяха на около 40. 

Момчето се кривеше, ръкомахаше и тънкият му глас дръзко обясняваше какво могат да спечелят от листчето хартия. Джак се обърна обратно към бара, към десетките бутилки, които му допадаха повече. Колко бързо се беше изнизало времето от абитуриентския бал, когато за първи път видя толкова алкохол на едно място и колко красиво и приключенско изглеждаше тогава барът – място на което каубоите се срещат, за да премерят сили и да ухажват жени с големи бюстове, които да отнесат на ръце до горния етаж. Кога човек влиза в друг поток на времето и всичко това му се изплъзва като намазано с олио въже. Отпи от чашата, единият му пръст потрепна по свое желание. Вече нямаше контрол дори над тялото си.

Чу, че момчето се е приближило и заговаря мъжа до него, прасецът на десния му крак се стегна, тялото беше му беше готово за предстоящата среща, за отказа и грубите думи, които щеше да запрати в лицето на това наивно дете, дошло тук с глупавите си предложения. Дано поне не беше от някоя църква, тогава щеше да си заслужи и боя.

- Здравейте – каза момчето на възрастния мъж до него, който недочуваше и се усмихна вежливо, защото отдавна му беше все тая какво му говорят. – Извинете – повтори момчето – искам да ви предложа едно незабравимо приключение. – Мъжът продължаваше да клати глава и да се усмихва. На Джак му стана смешно от неудобството на момчето, което се притесняваше, сякаш безпокои болен човек, отседнал в санаториум. 

- Толкова е пиян, че няма да те чуе, дори да подкараш панаир по ушните му канали – каза той и се извърна към малкия промоутър, който видимо се беше смутил от ситуацията. Имаше красиви зелени очи и руса коса, върху която стърчеше шапка с козирка, ръцете му държаха няколко флаера. То пристъпи към него, отдалечавайки се от усмихнатия старец, който продължаваше да го гледа дружески.

- Какво предлагаш – попита, изненадвайки се от любезния си, почти топъл тон, който толкова бързо измести другите мисли.

- Господине – каза момчето и ръцете му трепнаха – Имам предложение за вас, предложение за невероятно приключение, което само вие и евентуално ваш приятел можете да преживеете.

- Нямам приятел и съм стар за игри – отвърна той.

- Това не е игра. – каза момчето и му подаде една от хартийките – А приключение… във вътрешния ви свят.

- Във вътрешния ми свят ли?  – попита той и се засмя. – Не знаех, че съществува такова нещо като вътрешен свят, сега разбирам  – Джак се ухили и посочи хлапето с пръст  – Знаех си, че е някаква измама.

- Господине – продължи момчето – може да пробвате веднага.

Момчето взе да рови в платнената си чанта и след секунда извади дървен мускал, досущ като тези за розовото масло.

– Трябва само да ви предупредя, че едно вдишване ще ви изпрати във вътрешния свят за около 15 минути, в които няма да помните нищо от това, което се случва около вас. Съгласни ли сте да поемете този риск? – Момчето го гледаше право в очите. Джак се засмя заради сериозния поглед на детето и на глупостите, които говореше. Взе мускала и започна да развърта капачката. Ако беше наистина седатив, способен да го упои за такова време, щеше да купя цялата чанта. Капачката се търкулна в дланта му, той вдигна дървеното шишенце и вдиша дълбоко.

Първата му мисъл беше, че това със сигурност не е розово масло. Ароматът го блъсна силно и усети в устата си лютиво-кисел вкус. След това отвори очи, но те не бяха две, а хиляди. Пътуваше през розов тунел и виждаше като през безброй екрани, разположени по цялата му глава, досущ като някоя муха, блъскаше се в страните на тунела, но той беше мек и го успокояваше с нежни думи: Отпусни се, всичко е наред, аз ще те пазя, докато се върнеш, отпусни се, пътуването едва сега започва.

Озова се на просторна пустош, която приличаше на пустиня, само че небето беше лилаво,а кактусите наоколо – сини. Приличаше на някакъв странен психеделичен сън и той разтърка очите си, за да се убеди, че всичко е на мястото си. Постепенно цветовете се промениха и станаха по-реалистични. Явно ароматът на мускала действаше като наркотик. Би било хубаво – помисли си той след малко – все пак да се случва нещо. Не че не беше красиво с всички тези цветове, но пейзажът беше замръзнал във времето и след като се поразходи и ритна няколко камъка, седна да изчака въздействието да отмине. Но то така и не отминаваше. 

Поседя известно време и погледна лилаво-синьото небе, в което се прокрадваше буря, облаците бавно и заплашително напредваха, закривайки светлината на слънцето, която напичаше бузите и челото му. Осъзна, че е жаден и че иска да се скрие, но наоколо нямаше подслон. Поиска да се върне в кръчмата, но явно седативът не действаше така. Затова реши да тича към планините, които се извисяваха в далечината. Докато тичаше, планините постепенно се претопиха в бутилки алкохол. Шумът на Бетина се възвърна и той се обърна към момчето.

- Силно е, наистина, колко време ме нямаше? – попита го, все едно нищо не се е случило.

- 14 минути и 32 секунди. – момчето спря хронометъра на часовника си. – Как ви се стори?

- Ще купя няколко,  но защо е толкова скучно, имам предвид, защо не се случва нищо?

- Това не е наркотик, както можете да прочетете и на брошурата – момчето я вдигна пред очите му – ароматът се използва единствено с цел за самопознание, добивате достъп до най-дълбоките места на вашето подсъзнание, как те ще изглеждат, това зависи от това какъв живот водите.

- По дяволите, да не искаш да кажеш, че животът ми е скучен.

- Нищо такова, господине, колко мускала желаете?

Джак се подвоуми, но после бръкна в джоба си и преброи монетите, с които разполагаше. 

- Дай ми три.

Плати на момчето, взе си каскета и тръгна към дома. Дъждът беше спрял и сега усещаше мириса на пролетните цветове, дестилирани от дъждовните капки. Удари го и вонята на алкохол от старото му сако. Пъхна ръка в джоба и опипа трите шишенца. Що за странна работа е да въртиш бизнес с психиката на хората. Никога не се беше интересувал от такива неща и дори сега не му се вярваше, че онова място действително е някъде дълбоко в съзнанието му. Със сигурност беше обикновена измама на някой шарлатанин, който докарваше допълнителна тежест на обикновения си наркотик. Когато се прибра вкъщи, събу обувките си, съблече се и седна на дивана. Внимателно отвори капачето на единия мускал и вдиша дълбоко.

Отново се озова на същата пустинна местност, но този път планините бяха по-близо, дъждът се изсипваше и той откри, че е мокър, сякаш през цялото това време е вървял. Притича и се скри под една скала и изчака бурята да отмине. След това се заизкачва нагоре. Скоро спря и се обърна. Огромната пустиня се простираше до хоризонта. На едно място в далечината лъчите на слънцето се показаха, сякаш да разкрият по-ясно картината. Беше митична и същевременно тъжна. Пред очите му се простираше поле, на което сякаш древни великани и богове са водили сраженията си, но сега, векове по-късно, земята беше забравила величието на миналото, строшено и насипано тук като сух пясък. Обърна гръб на гледката и продължи нагоре.

Изкачи се до върха на възвишението и погледна от другата страна, където пред очите му се разкри покрита от скални зъбери земя, която се издигаше и спадаше като вълните на развълнувано каменно море. Чудесно – каза си той – един безумно тъп свят, съставен от скали и пясък. Седна и остави вятъра да разроши косите му. Вечерта наближаваше и прохладата на чистия въздух го ободри. Погледна отново към полето и си представи древните великани, които някога са ходили там. Не знаеше откъде идва този образ, но беше ясен, като спомен от детството. 

Те са ходели тук – каза си, воювали са с боговете и са загубили, а пръстта под краката ми е тяхната душа. Взе в ръка малко пясък и го пусна на вятъра. Не искаше да се събужда, не искаше да вижда дивана и разхвърляната си стая, предпочиташе това място в миналото му, където е имало чудеса, шатри на търговци, викове и звук от тичащи деца, имало е камили и коне, кладенци и страховити оръжия – лъкове, стрели, щитове и шлемове, и спокойствието на вечерното зарево е нашепвало, че можеш да станеш какъвто пожелаеш. Силни мъже са разговаряли покрай огъня – огромни, с широки рамене и тихи погледи, ловци и умели войни, готови да дадат живота си за своите братя. Какво се е случило – запита се Джак – защо е опустяла така тази земя? Приспа му се и той се отпусна върху скалите.

Сънува индийски цар с ятаган, който го преследваше сред горите на Вавилон, сънува, че го убива и че става престъпник за народа си, че бяга към залеза с рана в хълбоците, сънуваше как конят пръхти, копитата продънват земята и как, препускайки в галоп, тялото му нараства. Някъде го чакаше приятелка, която му даде дрехи и храна, погали го по дългите му коси и му нашепна думи на утеха, след което го целуна по бузата. Приятелка, чиято фигура постепенно се стопи на хоризонта. И след всичко това, след небесния спринт на облаците и течащата в кладенците вода, чието предателство остави народите жадни, той се обърна и видя себе си в кристално преспапие, което се изплъзна от ръката и се строши в камъка, откъдето отекна звънът на миналото.

Отвори очи и разбра всичко – нямаше никога да се събуди от тук. Нещо се беше объркало там отвъд, беше минало твърде дълго време, затова реши да приеме съдбата си и да започне да твори, да изгради тази пустиня със своите представи, спомени и съжаления, реши да ги претвори във великолепни колони на миналото, под които да се щурат нови хора – създадени от него хора, дребни, но уверени в посоката си. Погледна към хоризонта и разбра, че е живял за този миг, разваленият му брак и накъсаното от алкохол съзнание го бяха водели до тази пуста земя, готова да бъде напоена с въображението му. Той се спусна по пясъка и се захвана за работа. 

Изминаха години и той насели вътрешния свят с народ, беше го създал с ръцете си от пясък – народ на джуджета, които беше научил да говорят с мимики и жестове – самотна работа за неумел занаятчия, но това беше единствената му утеха в града, който откри след шест месеца странстване. Не знаеше какво е името му, беше съставен от огромни постройки от дърво и камък, с порти и прозорци, през които можеха да минат петметрови гиганти – онези, които са бродели тук, бяха оставили следа, която дори пясъкът не бе успял да заличи. 

Той се покатери на една от сградите и огледа улиците, по които някога бяха вървели тези същества. В далечината се виждаше огромен купол, където по-късно той изгради дома си. Там създаде първия от новите пясъчни хора, които бяха толкова добри и изпълнителни в задачите, които им възлагаше, че се замисли дали някога ще станат завистливи и зли като хората отвън, но не се остави на тъгата, а продължи да работи. Постепенно овалдя умението да създава, сякаш някога беше живял тук като опитен грънчар и скулптор, вдъхващ живот на материята. Децата му се множаха и скоро градът се оживи, а той гледаше от дървения балкон зад централния купол нарастващата цивилизация и за първи път от много години се запита какво ли прави тялото му там, във външния свят.

Малко след като вдиша аромата на първия мускал, жена му се прибра. Беше дошла да му напомни каква непоправима свиня е, колко по-добре се чувства без него и да вземе две-три неща, които бяха останали в апартамента му. Но когато видя жалката картинка на мъж, разкрачил се по бельо на дивана, стиснал в ръка дървено мускалче, тя се разсмя. Изведнъж го видя като малкото дете, каквото всъщност винаги е бил по време на общия им живот. Може би – каза си – не е негова вината, той е жертва на своите родители и не може да поема отговорност. Тя се приближи, развъртя капачките на останалите мускалчета и ги изсипа върху лицето, тениската и гащите му, след което закри с ръка устата си, за да не се разсмее и да го събуди. Ароматът я удари леко в главата, беше неприятен и странен и тя си помисли, че някой го е излъгал с развалено розово масло. Обърна да прочете етикета. Пишеше, че производител е минно-обогатителния комбинат за розово масло, близо до Пазарджик. Тя кихна, стисна с пръсти носа си и побърза да излезе. А той продължи да сънува и да опознава света на великаните и пясъчните хора.

След още няколко години градът беше се развил, хората бяха пораснали и наоколо вече съществуваха две мини, няколко кладенеца и път, който свързваше пустинята със скалистите върхове. Той гледаше от своя балкон и даваше напътствия на човечетата, които го считаха за свой цар и повелител, но живееше в самота и тази самота започна да натежава. Така и не успя да си създаде другар, не беше истински бог, който да извае от реброто си жена, която да му бъде спътник и помощник, затова закопня да се събуди. Светът на пясъчните хора беше свят на сънищата, свят на илюзиите и привиденията, който не можеше да се обхване с ръка, защото веднага се разпръсваше като пясък.

Тогава нареди на малкия народ да опознаят света, да обходят краищата му и да се върнат с карта, която може да се следва, карта, която да го отведе до врата, от която да излезе. Изпрати ги като пратеници за чужда страна и зачака. Изминаха дълги месеци на мрак и отчаяние, в които гледаше как прахът се натрупва по рафтовете и масите, които беше сковал от гигантските библиотеки на великаните, в самото начало на своя престой тук. Дори скелетът, който пясъчният народ беше изровил, не подхранваше вече фантазията му по същия начин. Скелет на огромен мъж, висок около пет метра – доказателство за неговите сънища. Бяха го открили на няколко километра извън града. Колко ли други стояха заровени под краката им. Господи – каза Джак в мрака на стаята си – искам да изляза от тук, не мога повече, моля те, изведи ме. Сълзи потекоха по бузите му и го изплашиха. Осъзна безнадеждния капан, в който се намираше и безсилието пред опиата. Вече нямаше сили да създава. Избърса лицето си и излезе на балкона. Беше късен следобед, вятърът го поздрави и той огледа притихналия град и хоризонта, към който клонеше слънцето. Тогава видя сянката.

Тя се движеше бавно, но постоянно, като малка черна мравка в далечината. Напредваше към него в продължение на часове, докато мракът не я покри, а на следващата сутрин беше толкова близо до града и той без усилие разпозна, че това е сянката на същество, каквото не беше виждал досега. Същество, което идваше да го убие. Извади огромния далекоглед, който едвам носеше и погледна през него. Сянката приличаше на човешка фигура, която по ръбовете се размиваше с пустинята около нея, малко черни снопчета се отделяха и отново се връщаха към масивното тяло, което имаше глава и лице, без характерни черти, по което се забелязваха единствено очертанията на носа, очите и устата. Беше лице, което се усмихваше.

Когато по обяд сянката навлезе в града, пясъчните хора се разбягаха, изпокриха се по домовете си и улиците съвсем опустяха. Вятърът зад нея утихваше и всички други шумове заглъхваха. Той знаеше, че идва за него, но се страхуваше, не беше готов да умре и да остави този свят незащитен. Взе пушката, подпряна в ъгъла, която беше изработил за защита на града – пушка, която стреля с камъни. Прицели се и дръпна спусъка, но сянката само се раздвижи и продължи по пътя си. Стреля отново, но тя го поздрави с вдигната ръка. Задмина часовниковата кула и беше почти пред входа на неговия дом, когато той излезе. Време е да си вървиш – каза тя –  нужен си на друго място. Двамата останаха така, загледани един в друг и докато синевата на небето се изпъстряше с мастилени нишки, той се отпусна и сянката го погълна.

Събуди се на дивана. Беше късен следобед. Чувстваше огромен глад и жажда, компютърът показваше, че са изминали три дни, откакто беше вдишал мускала. Видя отворените шишенца и му стана ясно какво се е случило. Кракът му беше изтръпнал, в тялото си не усещаше никаква сила. Стана да се раздвижи. Отвори хладилника, но не откри нищо за ядене. Трябваше да излезе навън, но от самата мисъл го заболя главата. Притесни се какво ли ще се случи в града, който напусна, щеше ли сянката да установи контрол над неговите творения. Беше излишно да мисли за това, едва ли някога щеше да види момчето с мускалите отново.

Разчисти боклуците от масата, избърса петната и се облече. Погледна се в огледалото. Виждаше измъченото лице на момче, което отдавна не е тичало покрай дърветата. Но в очите си той видя и някакъв блясък, който го накара да вземе ключовете в ръка. Може би великаните щяха да се завърнат някога – помисли си, докато затваряше вратата на апартамента с всички мебели, притихнали в мрака, сякаш всеки момент ще оживеят – може би щяха да се завърнат и да видят малкия град, който беше създал от нищото и добрите пясъчни хора. Може би щяха да разберат за него и да му благодарят. Джак затвори вратата и слезе по стълбите, където намери разпиляни няколко бобени зърна.