Падналият зъб

Преди да му падне зъбът, Антонио знаеше почти всичко. Колко е широка Земята, на какво разстояние от слънцето се намира, с какво се хранят жабите и защо индианците не са завладели Европа. Освен обичайните факти, които всеки петокласник може да назубри, Антонио имаше стряскащи познания в сферата на религията и социологията. Беше наясно с 95-те тезиса на Мартин Лутер, Реформацията и влиянието на християнството върху Западната цивилизация, както и с упадъка и последвалата криза на консуматорското обещство. На всичкото отгоре разбираше и защо, когато Никола шляпваше Буба по гъза, тя само наужким му се ядосваше.

Антонио нямаше много приятели. 

Беше напълно наясно с мястото си в учебната йерархия и не правеше нищо, за да го промени. Ако класът беше пирамида, той бе египтянинът, който я оглежда от всички страни, изчислява и проверява дали всеки камък е на мястото си. Нещо като масон, само че без ложа, тъй като вярваше, че индивидуалистът трябва да отхвърли хомота на групата в пътя си към истинско просветление. След години, без съмнение, щеше да получи покани от някои тайни общества, към които вече беше написал любезния си отказ.

На нощното шкафче в спалнята на родителите му стои снимка. Тя е заснета през лятото, точно два месеца преди да се развият събитията в този разказ. Семейството е застнало пред грозен морски дворец, всички са по къси панталони. Майка му носи надуваем пояс, баща му е сложил ръка на рамото на малкия гений, докато той гледа предизвикателно в обектива. Това можеше да е една от онези снимки, които години по-късно служат като доказателство, че всичко е било ясно от самото начало – да, малкото момче на нея ще промени света. 

Това не е от онези истории.

Антонио обядваше мусака в столовата на гимназията и дописваше есето си по физика, базирано на книга от някой си Краус, в която се обясняваше защо във Вселената има нещо, вместо нищо и защо нищото е обречено винаги да се превръща в нещо. Докато мислеше как с най-прости думи да предаде основната теза, един ляв кучешки зъб се озова във фатално съприкосновение с коравия комат хляб, напусна мястото си и опръска с кръв бялото тесто.

Антонио не разбра веднага какво се случва. Трябваше да примлясне два-три пъти и да усети липсата, докато мозъкът му изпрати импулси на притеснение към цялото тяло. Преди това обаче, както се случва при всички гении, той загуби способността си да размишлява логично. Затова и спря да дъвче. Есето в една стотна от секундата му се стори невъзможно, а темата неразбираема. Висшето му съзнание се озова в дрехите на петокласник, в столова, заобиколен от маси, пълни с трохи, и най-лошото – той пасваше чудесно в обстановката.

Когато изплю зъба, вцепенението се засили още повече. Спомняше си, че е същото момче, което е излапало муската и е запълнило предните 15 страници, но физиката го беше напуснала, както нечестивите духове от Светото писание бяха отишли в свинете. Вместо паника Антонио усети облекчение. Мозъкът му се приспособи към новото състояние на незнание и съвсем скоро той започна да мисли за други работи. За момичета например и за това, че сериозно изостава от своите съученици, че строи къщата си на пясъци, само че в случая тия пясъци не бяха материализмът, както го бяха учили, а любовта към книгите. Антонио, както казват децата в днешно време, се сдуха от цялата тая работа, заряза есето и се прибра вкъщи.

Антонио спа до обед и сънува кошмари. 

Сънува, че работи в подножието на пирамида, а двама стражари го преследват и го налагат с камшици. Той все се извръщаше към тях да ги помоли за милост и все не успяваше да види добре лицата им. Чуваше само гласове. Гласовете на стражарите бяха остри. Гласовете го викаха, а камшиците плющяха. Не го биеха да работи, биеха го да спре да работи, събаряха камъка от ръцете му и го пращаха да спи. Казваха му да отиде на сянка, така че да му олекне. Стражарите нямаха милост и искаха да му вземат душата. 

Когато се събуди, Антонио остана загледан в тавана. Спомни си как, като по-малък, беше ходил на доктор уши-нос-гърло, където имаше тапет на стената с горски дървета. Споменът го подсети да погледне навън през прозореца, където клоните се поклащаха от вятъра. Без да разбира физиката и законите, които ги движат, той осъзна, че може да застине в този миг завинаги. Защото всяко поклащане на клоните беше малко по-различно от предишното. И това взиране беше от негова страна взиране в безкрая. Антонио се почеса по носа, отви се, обу къси гащи и излезе. 

Навън беше топъл ден, не миришеше нито на пролет, нито на нещо кой знае колко хубаво, освен ако не броим пържените картофи от третия етаж в ляво, където си бяха остъклили балкона на кухнята. Антонио легна сантиментално в тревата и остана така дълго, докато не усети как крайниците му стават част от земята наоколо. След това се надигна на една ръка, бръкна в джоба си и извади падналия зъб. Погледна го и заразмишлява като някой принц.

Тук, каза си той, може би ще изникне голям град и по улиците му ще ходят герои и мерзавци, но малцина ще си спомнят за тях. Както и за мен. Защото сме като паднал зъб, като сламки, поети от водата и не знаем какво е значението на всичко това. Значението е да потънем, значението е да стигнем до края, значението е да пренесем мравка, значението е да останем на място. Кой би изследвал сърцето на природата и кой би отгатнал нейната посока? 

Такива думи изговори Антонио на себе си, докато заравяше падналия зъб. След това се прибра и прегърна баща си, което не беше правил, откакто беше дете.