Тя си мисли да замине за Южна Америка

Андски скален петел

Затръшнах вратата. Защо дойдохме в това проклето село. Защо се оставих да ме доведе, да търсим смисъл там, където всичко отдавна е проядено. Запалих цигара и тръгнах по калдъръма. Нищо хубаво нямаше тук, само сенки от миналото, които боботят и дюдюкат между къщите. Заболя ме рамото. Да имаше време за почивка, нещата щяха да се уталожат. Да имаше време за истинска почивка, сега щях да съм другаде.

Спрях и погледнах луната, която къпеше покривите на къщите. Стари къщи, всичко тук беше вехто и животът отдавна си беше отишъл, беше се свлекъл смисълът. Панаири, гощавки, продавачи, звън на монети, конски копита, тревоги, викове, целувки, проливане на кръв – всичко се бе изпарило в облаци от дим, които на свой ред също си бяха отишли. Дори животните се бяха оттеглили да сънуват животинските си сънища.

Продължих да вървя. Какво ли правеше тя, дали плачеше, дали ми беше ядосана или просто миеше чинии. Не исках да се връщам, гневът ми беше силен, а трябва да носиш нещо в ръцете си, когато се прибираш, трябва да носиш храна или оръжие, някакво разрешение на първопричината, която те е изкарала от дома. А това, което ме беше изкарало, не беше малка работа. Беше съвсем тревожна. Бях излязъл... 

Тогава го видях. 

Тя може да я отведе в Южна Америка – каза той – може да я отнесе и да ме остави тук. Красиво и тъжно момче. Седнах до него и се наклоних до ухото му, за да го утеша, но думи не дойдоха, бях изпразнен отвътре, чуваше се само сухият каменен пукот на усилието. Какво би могло да бъде, помислих си, как биха се завъртели обстоятелствата, за да се отвори път за тях двамата. Тогава си спомних за нещо, което тя ми беше дала преди година, за един скъпоценен камък, и за едно писмо.

Тъгите ти ще се преправят на платна и ще потърсят джунглите, в които се е скрила. Тогава  тя ще излезе и ще ти покаже колко могат да се разтварят пръстите й и дали един сън е достатъчен да те отдели от звездите, които гледаш сега. Пламък върху пламък ще сте ти и тя. Душа на океаните.

Умора се бе спуснала върху клепачите му, а под тях очите виждаха как от нощното небе армия на тъмни ангели завлича с куки спящите хора през прозорците им. Къде ще се скриеш, сънува той себе си, когато небето е тъмно и светлината на звездите е къса, твърде тясна. Какво ще стане с нас? 

Тогава момчето изчезна.

Оставих мисълта да виси и продължих да вървя. Всяка крачка отмерваше не разстояние, а време и аз мислех за това момче, колко напомня на мен преди години и как превитите му рамене предизвикват болка в моите. Животи, оплетени като лиани. 

Скоро видях, че съм пред вратата на къщата, от която излязох. Колко крачки бяха изминати тази вечер, но разстояние не беше изминато. Знаех, че тя все още е вътре, със същата вързана отзад коса и със сърце, в което туптеше смисълът на една епоха. Влязох в стаята, в която валеше дъжд. 

Какво толкова би му станало на света - прошепнах и я прегърнах, а тя стисна силно ръката ми - ако решим да не излизаме и ако счетем белезите на страданието до тук за достатъчни. Толкова ли ще се изгуби? Място за сънища никога не е имало по-добре приготвено, като лодка по реката, лодка по реката…