Мравчо попада в Розовата долина

На Мравчо му бяха изстинали краката. Когато се прибра, още мокър от силния порой, първото нещо, което направи, бе да ги натопи в гореща вода със сол. Хич не понасяше да си причинява такава болка, но случаят беше неотложен. Мравчо топеше ту крайчеца на петите, ту пръстите и лека-полека успя да вкара и двата крака вътре. Защо такова старание, ще речете, ако сте забравили онази опустошителна сила, която кара човек да измине хиляди километри и да хване автобус за Аляска. Само че в този случай не ставаше въпрос за Аляска, а за хижа, на 25 километра от Пловдив, за която Мравчо беше получил специална покана от обекта на своите желания. По случай рождения ден на момичето щяха да се съберат нейни приятели, и той, в непретенциозна атмосфера, където да се посветят на занимателни игри и малко цър-пър. Всичко добре, но как да отиде човек на хижа и да бъде влюбен, когато е настинал? 

Затова Мравчо предприе в понеделник тази процедура с топенето на краката, за да може в петък всичко да е наред и да бъде възможно най-добрата компания на момичето, което може би знаеше (или не знаеше) за неговите чувства. С уверени (затоплени) крачки той щеше да разкрие сърцето си пред нея и всичко щеше да е като в старопланинска легенда или приказка от хиляда и една нощ. 

Да, ама не.

Всичко вървеше както си му е редът – краката му се позатоплиха, хремата си отиде, имаше пари, време, уговори си транспорт – сериозните пречки бяха отстранени. Какво обаче се случи? Мравчо се оказа в нетипично, твърде необикновено положение, защото както си вървеше, ентисуазиран и потопен в романтична омая, без изобщо да подозира, пропадна в земята. Сега някой ще се заяде и ще каже „О, вижте го, той си измисля, копира „Алиса“, само че нещата съвсем не стоят толкова просто и това падане не беше изобщо като онова в заешката дупка.

Мравчо падна, устата му се напълни с пръст, затвори очи и усети как лакътят му се удари в нещо твърдо, после продължи да потъва, докато светлината над главата му се изгуби напълно. Падаше в нещо като тунел, тесен и ръбат и му се стори, че минава толкова време, че сигурно се е озовал в нечий сън. Накрая се изсули, тупна на твърда земя и постепенно започна да отваря очи. Първо различи листенца и стебла, после тръни и цветове... стотици невъобразими цветове. Намираше се в розова градина. Погледна нагоре, но не видя небе или таван, само мъгла. Над главата му се носеха кълба от сива въздушна маса, която скриваше мястото, откъдето беше дошъл. Мравчо се изправи нерешително и потърка рамото си, което доста го болеше от удара в тунела. Видя, че сакото се е скъсало на ръкава, но това сега беше най-малкият му дерт.

Беше паднал на добре оформена пътека, която се виеше из розови храсти, обсипани с всевъзможни цветове – червено, розово, синьо, бяло, сиво, пурпурно и жълто. Не беше предполагал, че розовите храсти имат толкова красиви цветове, а уханието им, макар и силно, не го задушаваше. Ароматите се допълваха, като музикални инструменти, острите тонове се приглушаваха от по-ниските и заедно създаваха красива симфония и един характерен общ мирис, какъвто не беше помирисвал там горе. Но къде беше всъщност? Мравчо тръгна по пътеката. Мъглата на места се спускаше и закриваше далечината, така че не виждаше нищо нито напред, нито назад, нито в страни. Мравчо осъзна, че не се страхува. Ситуацията беше толкова безумна, че нямаше място за паника, само за любопитство, обсебващо и неконтролируемо любопитство. 

Дълго вървя, докато не стигна до тесен дървен мост, по който трудно можеха да минат двама души. Пристъпи до средата му и видя, че отдолу минава ручей. Беше толкова малък, че спокойно можеше да се прескочи, но някой явно бе решил, че водата не трябва да бъде обезпокоявана. Странно беше какъв мир цареше наоколо. Мравчо се замисли, че би живял тук, стига да нямаше толкова мъгла и ако все пак се намираше някъде на повърхността, а не под земята.

Така той стигна до къщата. Или по-скоро, редно е да кажем, стигна до голяма бяла стена с врата и два прозореца. Всичко друго оставаше погълнато от мъглата. Мравчо не знаеше какво да направи, освен да почука на вратата, след което зачака. Розовите храсти бяха все така наоколо, потънали в сивите кълбовидни облаци. Искаше му се да види цялото поле и отвъд него, представи си свят, населен с причудливи същества. Може би този, който живееше тук имаше някакви отговори. Мравчо дори не помисли, че може да е чудовище, извънземно или военен. Беше сигурен, че този, който живее тук, ще носи безкрайно спокойствие в душата си.

В крайна сметка никой не отвори и Мравчо реши да заобиколи къщата. Вървя покрай стената и след няколко метра зави наляво, продължи, като прокарваше ръка по мазилката. Беше добре поддържана къща, на прозорчето от другата страна имаше саксии с петунии и красиви лилави завеси. Ароматът на цветя се беше пропил навсякъде Мъглата пред него се оттегли и Мравчо разпозна очертанията на дървена ограда и малък двор, в чийто край имаше нисък навес. Там именно беше момичето, което цепеше дърва. 

– Прощавай! – каза той.

Момичето продължаваше да работи, все едно не го чуваше. 

– Е-хей! – провикна се Мравчо отново – Извинявай, ти, дето цепиш дърва!

Момичето се обърна и заслони с ръка очите си.

– Какво искаш – сопна се тя – не виждаш ли, че работя!

– Виждам, да – Мравчо прескочи с един крак оградата – но не знам как попаднах тук и…

Момичето пристъпи напред и го посочи с брадвата си. 

– По-добре не прекрачвай оградата, ако не искаш секирата да свърши останалата работа.  

Мравчо застина на място и се вгледа в красивия, но суров поглед на момичето. Върна крака си обратно и остана така, леко подпрян на оградата. Скръсти ръце и продължи:

– Паднах някъде отгоре и искам да се върна. Никак не е лошо тук, даже бих останал да разгледам, ама така като не знам къде е изходът, нали, малко се плаша. Иначе, както казах, бих се разтъпчил насам-натам и може да пием по едно, ако си свободна...

– Не съм свободна. 

Мравчо разбра, че свалката няма да я бъде, така че се заоглежда, изтласка се от оградата и взе да се мота около градината. Накрая момичето не издържа.  

– Виж какво, ясно е, че нямаш работа и само ще обикаляш да правиш магарии, така че по-добре да те изпратя да си вървиш, откъдето си дошъл. 

Момичето прескочи оградата и тръгна уверено по пътеката. Мъглата се разпръскваше пред крачките й. Мравчо тръгна след нея и понеже в сърцето му се беше намъкнало едно съмнение, не издържа и попита:

– А това нали не е Адът?

Момичето спря и го погледна право в очите. 

– Господи – отвърна тя – ти наистина си прост. 

Двамата вървяха по пътеката известно време и той се опита да бъде добра компания, да каже нещо за себе си, да подпита за живота тук, каква е тая мъгла, не е ли трудно да се ориентират в нея, кой е изкопал цялото нещо, има ли отдушник, става ли топло през лятото, има ли, да речем други градове и хора, какво е местното управление… но тя или мълчеше, или въздъхваше, или направо го заплашваше, че ако не млъкне, ще му откъсне главата. И от тези груби думи Мравчо усещаше само едно нарастващо чувство у себе си – започваше да я харесва. 

Да, наистина горе го чакаше великолепна красавица, сама със скучните си приятели, на хижа, отдалечена в планината, но това тук, това тук беше нещо съвсем различно. Чувствата, които тази толкова свободолюбива и дръпната жена възбуждаше в него нямаха паралел с тези към обикновените момичета. И цялата тази мистерия, която я обвиваше, досущ като мъглата наоколо. Колко красива изглеждаше като вървеше сега пред него, в работните си дрехи, сплетената й коса подскачаше леко на гърба й. Мравчо си каза, че това непременно е кралицата на тези владения, тя отговаря за всички храсти наоколо и за уханието им. И понеже е справедлива и благородна, сама запрята ръкави и обработва земята. Какво вълшебство!

Двамата стигнаха до висока стена с тясна врата и електронно табло отдясно. Момичето въведе код и от тавана светнаха прожектори, а мъглата постепенно се отдръпна. Мравчо погледна назад. Пред него се разкри огромно помещение, като високо хале, пълно с рози и една ферма в десния край. Вратата се отвори и момичето го подкани. 

– Това е асансьор, ще те отведе до горе. 

– Но аз така и не разбрах – отвърна Мравчо – ясно, че е някаква правителствена тайна и нямаш право да ми кажеш, но какво правите тук, как така има поляна под земята?

– Правителствена тайна? Поляна? Пич, ти наистина не знаеш къде се намираш. Това е една от многото зали на минно-обогатителния комбинат за розово масло. 

– Розово масло? – попита объркано Мравчо – че то горе нали пак има рози, там в Долината имам предвид, нали хората...

– Глупости – отвърна момичето – всеки добре знае, че розите се отлеждат под земята, а ти наистина си ужасно глупав. Хайде тръгвай си!

– И значи в крайна сметка, това е просто някаква фабрика?

– Комбинат!

– Добре де, комбинат. А ти кога свършваш работа? 

Момичето го избута в асансьора и натисна най-горното копче. 

– Работя тук и спя тук, горната земя не ме касае. Горда съм, че спомагам за производството на най-българския продукт – безценната българска роза! 

Вратите се затвориха и Мравчо потегли нагоре. Мозъкът му все още даваше на късо. Той се подпря на една страна и погледна към седемте светещи копчета. Цели седем етажа – каза си – наистина бая съм падал. Чудна работа, какво има по света, че и под него! Асансьорът спря и Мравчо се озова до един бункер, в махалата, недалеч от мястото, където беше пропаднал. Отиде да види какво е положението там, където уж се беше отворила дупката, но не откри никакви видими следи, За сметка на това подуши уханието на рози, което беше достатъчно да го убеди, че не е сънувал.

Мравчо въздъхна и се огледа. Вече нито му се ходеше на хижа, нито му се занимаваше с момичета. Скръсти ръце и проследи с поглед хората, които прибираха децата си от училище, излизаха от магазина и се наслаждаваха на последния за деня топъл въздух, изпратен от залязващото слънце. Беше краят на уморителен, но доволен работен ден, в който добрината се разпростираше като масло по филийка хляб и беше останало дори и за най-лошите да открият нещо в закоравелите си сърца, което да се трогне от умиращата светлина. И никой, нито веднъж, дори за малко, не си помисли за безценната българска роза.