Вечерно писмо на писателя към любимата му

Портрет на Стефан Маларме от Едуар Мане, 1876 

След последната нервна криза, която за разнообразие се оказа твърде силна, не издържах и си взех отпуска. Реших да пътувам, въпреки че се страхувах, че следващият пристъп ще ме хване на някое пусто или дори враждебно българско село, където няма кой да ми се притече на помощ. Дали от желание да изпробвам този страх или просто защото исках да сложа край на живота си, реших да пътувам с държавната железница.

Не знам защо реших да потегля за Видин, струваше ми се някак отдалечено, извън света, а и онази кула, за която бяхме учили като деца хвърляше сантиментални оттенъци на приключението. Скали и криви дървета заобикаляха релсите. Колко скучни са тези земи, казах си, как няма нищо благородно да излезе от тук през следващите сто години. Освен за хайдути и за балкански легенди, за друго едва ли се говори наоколо. Бедни хора в земя на съжаления. Комунизмът всичко е убил, няма с кого да си говориш нито за „Хамлет“, нито дори за последните „Междузвездни войни“. Облаците се сгъстяваха, ставаха все по-мрачни и по прозорците започна да ръми ситен дъжд. Нервите ми отново се опънаха. За първи път от много време предпочитах да имам събеседник.

Някъде из северна България, близо до Враца, в купето влезе господин, чиито дрехи и осанка не напомняха на нищо наоколо. Мъжът беше с ленен панталон и провиснала риза, с хубава маркова раница, а брадата му беше леко прошарена, но добре поддържана. Той ми кимна и попита дали може да седне. Посочих му празната седалка и докато се настаняваше, видях, че извади повестите на Лермонтов.

- Я, вие четете Михаил Лермонтов – казах и му подадох ръка – за мен е чест да пътувам с ценител на доброто изкуство. 

- Благодаря ви! Допада ми, да, но не всичко.

Той стисна ръката ми вяло, сякаш се боеше да не ме заболи, след което седна и по стойката и погледа му усетих, че се колебае дали да не ме попита нещо, просто ей така, от учтивост. Хич не понасям подобни любезности и в друг случай бих си замълчал, от гордост може би, но сега ми се стори твърде интересна компанията му, а и от разговори неразположението ми сякаш утихваше, затова продължих.

- Няма да ви питам накъде пътувате - казах - струва ми се, че и двамата сме твърде уморени, за да се отегчаваме с досадни приказки – било за пътя, времето или храната. Угодете ми, нека си говорим за изкуство, душата ми е зажадняла за добър разговор

- Наистина не знам – каза той смутено – не мисля, че съм точният човек.

- Но вие четете Лермонтов до Враца, трябва да признаете, че е твърде необичайно.

- Книги се четат навсякъде, не е ли така, особено руските класици?

- Да, но Лермонтов?

- Добре, може би ви разбирам какво имате предвид, вие с какво се занимавате?

- Аз съм във временна почивка. 

- В почивка от какво?

- От издателска работа. Както е казал Маларме „Je suis moi—fidèle au livre“*

- Я виж ти! - изведнъж се оживи той - Кажете, моля ви, попадали ли сте на романа„Полет над четирите нощи“ от Педро Пуарон?

- Познато ми звучи, добър ли е авторът?

- Прочетете го, ако ви изпадне, и ми кажете, в случай, че се засечем отново в някое купе. 

В следващия половин час продължихме да говорим за някои автори и установихме, че вкусът ни рязко се разминава по отношение на съвременната литература. Той не само, че не беше чел знакови заглавия от последните години, ами и дори не беше чувал за тях. Тогава реших и аз да извадя книга и прекарахме останалото време в мълчание. По едно време той ми подаде ръка, здрависахме се, взе раницата си и излезе от купето. Влакът междувременно беше спрял на някаква селска гара и след малко го мернах да минава отвън. Той ми махна и пое по пътеката, която водеше към къщите нагоре по склона.

Тогава видях портфейла на седалката. Можех да извикам и да му го подам през прозореца, но за своя изненада не исках. Имаше нещо високомерно в държанието му, въпреки че го прикриваше с любезност. Приличаше на човек, който много е пътувал по света, особено щом имаше такава скъпа раница, значи сигурно си докарваше добри пари, а това, че го видях на такова забито място още повече доказваше хипотезата ми, че се вживява в нещо, което не е.

Влакът отново потегли. Отворих портфейла. Вътре открих снимка на момиченце, което имаше неговите зелени очи, 3-4 дебитни карти, много визитки на адвокати, дизайнери и ПР експерти. Имаше и 200 лева, заради които съжалих, че не му върнах портфейла, почувствах се като крадец, но реших като пристигна във Видин да го предам в полицията и да им разкажа цялата ситуация. Нямаше лична карта, явно я държеше в другия си джоб или в раницата. Но между банкнотите намерих сгънат лист хартия. Беше от дебела жълтеникава хартия и беше изписан от двете страни с красив почерк. Разгърнах го и се зачетох.

Вечерно писмо на писателя към любимата му

Вените ти са като тъмни  реки и аз решавам къде да сложа кръста, който бележи заровеното съкровище. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм скрил нещо под кожата ти, нещо скъпоценно. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм скрил любовта си някъде преди свивката на ръката ти, на място, което дори не съм целувал. Точно там един своенравен косъм е избрал да расте наопаки.

Няма да ми повярваш, защото не искам да знаеш всичко това. Заради една случка преди години, когато целунах онова момче в Марсилия и после ти разказах, че съм целунал себе си, а ти ме сметна за луд. Колко глупаво, каза ми, колко егоцентрично. Не си ли спомняш?

Лампата беше силна и първо видях сянката му на стената, видях рошавата му коса и ръка, подпряла бузата. В ръката му имаше бележник и когато приближих, видях, че е нарисувал лодките, които вече ги нямаше на брега отсреща. Хубава топла светлина го беше обгърнала и когато ме погледна, в тъмните му очи припознах времето на спокойните мисли, когато отдавах вниманието си на всеки камък край пътя.

- Медузите са виновни – каза момчето. – Сега не мога да рисувам каткто преди. – показа ми ръката си, цялата зачервена.

- Родителите ти сигурно се безпокоят. – отвърнах и седнах на стъпалото до него.

Той придърпа ризата, за да скрие изгорялата кожа и продължи да рисува. До него имаше пръчка. Взех я, защото не знаех какво да кажа.

- С тази пръчка – продължи той – баща ми ме биеше, когато не беше добре.

Оставих пръчката и погледнах къщата, която не приличаше на другите къщи.

- Какво му имаше? – попитах.

- Духът му беше тревожен. Мислите му бързаха и изпреварваха доброто в сърцето му.

Момчето рисуваше, а аз гледах сянката на косата му и си мислех за любовта, която ме е подминала. Хладно беше, но без вятър, тихо.

С теб ли бях в Марсилия, любима, или с друга, не мога да си спомня. Твоето име е избледняло в услуга на променливи образи, с които се разполагам в тишината. За това момче ти така и не ми повярва, а аз го целунах по бузата и му казах, че нищо няма да бъде същото, че някои неща дори ще се влошат, но през сълзи му обещах, че ако следва сърцето си, пръчката на жестокия няма да боли толкова, а великият средиземноморски въздух, който е изпълвал гърдите на поне дузина велики мъже, ще му дава кураж до края на пътя.

Дано никога не разбереш, че един мъж не може да обича другиго толкова, колкото обича себе си. Дано не не те галя с лъжи в прохладната нощ, в която всички възглавници са добре изтупани и прихванати с малки възелчета. Мисля си за пръстите ти, как ги завързваш и целувам кръстчето на ръката ти, което нарисувах с молив докато спиш.

***

Като го прочетох ми стана ясно, че това не е никакво писмо, ами някакъв опит за разказ, който я има, я няма основа в действителността. Но по външния му вид съдех, че моят събеседник не е невъзможно да е бил в Марсилия, пък и доста изнежен ми се стори, така че нищо чудно да се е целувал с разни момчета. И точно тогава в съзнанието ми изникна корицата на „Полет над четирите нощи“ от Педро Пуарон, на която беше нарисуван рошавия силует на младо момче.

* „колкото до мен, аз съм посветен на книгите“