Лудият Пирандело

В скучните времена, в които живеем, едва ли някой се надява дори да извърши лудория, като тази, която Пирендело извърши, когато изскочи от прозореца на къщата си с викове и мина бос по улиците на целия град, загърнат eдинственo с една хавлия. Мнозина в онзи ден помислиха, че синът на търговеца със сяра се е побъркал и приеха поведението му като поредното потвърждение за безумието, приютило се като древен звяр в умовете на хората през последните години. Пуснаха се статии в блогове и две кабеларки отразиха с патос проявата на младия мъж, но никой не успя да даде задоволително обяснение на ексцентричната случка.

За още по-голямо объркване, Пирандело прекарваше дълги дни в усамотение, след което излизаше с нова лудост и по калдъръма отново отекваха ботушите на карабиниерите, които нямаха заповед да го задържат, но трябваше да го пазят да не се нарани. Така например Пирандело се качи веднъж на покрива на дома си и се провикна, че щял да дръпне луната за опашката. С много усилия двама полицаи се добраха до него, като внимаваха да не счупят някоя керемида, след което го върнаха в леглото му. Друг един ден пък чудатият мъж излезе от дома си на четири крака и започна да подтичва зад младите момичета, джавкайки като куче. Тогава също го прибраха в старата къща, където беше отседнал от близо половин година, като основанието им беше, че разваля обществения ред. След още няколко такива проявления кметът на града се замисли дали да не пусне заповед за изселването на този екземпляр, но именно тогава телефонът му позвъни с чудесно предложение. След няколко дни жителите на градчето чуха тропот на копита и видяха за първи път поклащащата се закрита каручка на естествоизпитателя Ецио и неговия спътник Джовани, които тепърва започваха да трупат слава с чудните си приключения по.целия свят.

Сянката на каручката мина една вечер по моста и лека-полека се приближи до кръчмата, където жълтите очи, които я следяха любопитно от сенките предположиха, че ще спре, но тя продължи и зави надясно, към квартала с общежитията. Там погледите на безрабоните хаймани видяха островърха шапка, която се спазарява с един от собствениците на общежития, след което каручката беше паркирана в двора зад сградата. Фигурите на висок мъж и друг – доста по-нисък и възпълен влязоха във входа и се изкачиха до седмия етаж. Мъжете и жените, които ги следяха, се разотидоха с гъргорещи гласове, които разискваха причината в такъв малък град да се появи вълшебник. Нито един от тях не предположи, че причината е лудият Пирандело.

Бяха смутни дни за град Хаос, когато двамата странници пристигнаха. Задаваше се война, а мината за сяра се бе наводнила преди месец и много от семействата изпаднаха в паника за бъдещето на домакинствата си. Мъжете обсъждаха тревожните новини по кръчмите, докато жените се събираха по апартаментите и търсеха утеха в домакинството. Единствено децата продължаваха да тичат все така необуздано по зелените хълмове край града. Затова и никой не обръщаше внимание на лудостите на Пирандело, който на следващия ден се покатери на едно дърво и започна да убеждава минувачите, че е птица. Няколко души го снимаха, развеселени от лудостта му – кратко разнообразие в мрачните дни, в които живееха, други забързаха крачка, притеснени от непредвидимото му поведение, но именно естествоизпитателят и неговият помощник бяха тези, които се доближиха до дървото и разпънаха своите измервателни уреди. 

Двамата бяха концентрирани в работата си и първоначално игнорираха подвикванията на Пирандело и неговите крясъци (мъжът твърдеше, че умее да имитира звуците на птици от Южна Америка, при все че никой в града не беше ходил там и като цяло до такава степен се простираше незнанието за континента, че някои дори го оспорваха). Когато приключиха с приготовленията, Ецио и Джовани избърсаха потта от челата си и се приближиха до дървото, за да разговарят с лудия.

- Здравейте, Пирандело! – започна високият естествоизпитател,чието име беше Ецио, като избърсваше ръцете си от петната машинно масло.

- Гау-па-тууу! – извика лудият.

- Господине, бихте ли слезли от дървото да поговорим, в случай, че ви е удобно? – продължи Ецио.

- Пау-пи-пи-пу-туу! – изкряскя другият.

Джовани пристъпи от крак на крак.

- Явно ви е по-удобно да говорите от там – спокойно каза естествоизпитателят – Така да бъде, за нашето проучване няма особено значение. Джовани – подхвърли той на своя колега, – включи машината!

Джовани клекна и насочи жичките към короната на дървото, след което завъртя копчетата на голямата дървена кутия и натисна червения ключ отстрани. Машината изпиука няколко пъти и започна да издава тих стържещ звук, който от време на време припукваше.

- Името ви е Луиджи Пирандело, вие сте прочут автор на разкази, дошъл в това малко градче, за да напише едно от най-великите си произведения, но вместо да работите, вие сте решили да се отдадете на някаква лудост и да се превърнете в атракция. С моя колега тук ви следим от известно време, може дори да се каже, че се считаме за ваши почитатели, но решението, което сте взели, а ние сме убедени, че правите всичко това умишлено, меко казано, ни се струва наивно и грубо спрямо вашите съграждани. Затова сега, без задни мисли, ние разкриваме пред вас нашите мотиви – тук сме, за да ви разубедим или, в случай, че сме се заблудили, да измерим лудостта ви.

Човекът на дървото сякаш  не ги забелязваше и продължи да издава горски звуци:

- Уииии-ти-ти-ти-ти-ти-тиии.

Добре, Джовани, увеличи параметрите. Джовани с абсолютна сериозност завъртя двете врътки отгоре и звукът на машината се усили, но освен шума, който издаваше от самото начало, не се чу нищо друго.

- Аха! – възкликна Ецио. – Господине, вие сте разобличен! Машината никога не лъже. Можете да продължавате този фарс до края на дните, но трябва да знаете, че някъде там има двама души, които са разкрили спектакъла ви, свалили са маската, така да се каже, и не желаят да повярват на комичното ви изпълнение.

Мъжът на дървото внимателно се хвана за един дебел клон, провисна се на него и се спусна на земята.

- Много добре – каза той – последвайте ме.

Двамата прибраха техниката и Пирандело ги поведе през моста към един краен квартал, където хората от града рядко ходеха. По пътя няколко души ги изгледаха странно, припознавайки лудия, който сега вървеше като разумен човек, леко прегърбен и сериозен. Зад него с гордо вдигната глава го следваше вълшебникът, а Джовани притичваше последен, защото се заглеждаше в някои от витрините. Накрая Пирандело сви в една тъмна уличка и се заизкачва по външна стълба, подобна на тези в Ню Йорк или Чикаго, каквито Ецио беше гледал по филмите. Двамата го последваха нагоре и скоро видяха, че лудият вдгна един прозорец и се вмъкна в него. Без да се споглеждат или да се безпокоят за безопасността си, те също влязоха.

Стаята беше хладна и от малкото светлина, която влизаше през прозореца, се виждаше, че летят множество прашинки. Стените бяха заети с огромна библиотека, която поглъщаше почти цялото пространтво, а в центъра имаше бюро с огромен скелет на някакво животно, което Ецио разпозна, но реши да си замълчи. Пирандело седна и се захвана да бърше с кърпа лицето и ръцете си.

- Заповядайте, седнете – каза той и посочи скъсаната табуретка от другата страна. Двамата го послушаха. 

- Сигурно се чудите – продължи той, като прибираше кърпата, – защо съм се захванал с тези странни занимания, обръщайки целия град срещу себе си. 

- Вие не обръщате града срещу себе си – уточни Ецио, – просто ви смятат за луд. Какво целите?

Пирандело се отпусна в креслото, сключи ръце и се поклати няколко пъти, преди да отговори.

- Виждали ли сте саблезъб тигър? – попита мъжът и кимна към големия скелет на бюрото му.

Джовани смръщи вещи.

- Разбира се, че сме виждали! – почти извика той. – Не сте ли чували за нашите приключения, обикаляме целия свят и виждаме какви ли не щуротии, оставаше да не сме виждали един нищо и никакъв саблезъб тигър. 

Пирандело се усмихна.

- Много добре – каза той, – значи знаете, че са се наричали освен това Смилодони и са изчезнали преди 10 000 години. Тежали между 60 и 300 кг. – тук Пирандело се наклони към тях – били са машини за убиване, представете си, господа, мечка, която има бързината и инстинктите на лъв – най-доброто от двата вида, събрано на едно място. Съвършеният хищник! Имало е обаче един проблем, можете ли да отгатнете какъв е бил?

Ецио гледаше сериозно мъжа, който всички считаха за луд и го изпитваше с дълбоките си очи.

- Бил е твърде ефективен – отвърна естествоизпитателят. 

- А-ха! – Пирандело плесна с ръце – Точно така! Поздравления, не сте толкова глупави, за колкото ви мислех, когато разпънахте смешните си уреди. – Пирандело им се усмихна дружески, видно беше, че находчивостта им го радва – Смилодонът е толкова ефективен, че не е останала плячка, която да го снабдява с храна или, по-редно е да кажем, не са останали достатъчно големи бозайници, които да лови. Не можете да си представите това чудовище да се храни със зайци, нали?

- Каква е връзката между саблезъбите тигри и това, че решихте да се правите на луд – невъздържано попита Джовани, който се беше изчервил от факта, че го хванаха в лъжа, но покрай скучните факти беше забравил и нямаше търпение за развръзката.

Пирандело бавно се измъкна от бюрото, приближи се до библиотеката и извади едно дебело томче, избърса го от прахта и го тупна на бюрото.

- Заради това – каза той.

Ецио взе книгата в ръце и прочете заглавието: „Съновидения от тайгата“. Ецио харесваше тази книга и разказите в нея, беше ги чел неведнъж, за да се разсее от трудоемките изпити в консерваторията за естествоизпитатели, но името на сборника винаги му напомняше на една картонена кутийка със сибирски женшен, която беше виждал по аптеките. На нея бяха сложили снимката на тигър. Хрумна му, че може Пирандело да се е вдъхновил именно от нея. От какви непредполагаеми източници се раждаха понякога най-големите произведения на изкуството.

- Това е последният ви сборник с разкази – каза вълшебникът, – с тях спечелихте националната награда за литература. Сигурни ли сте, че това е причината, поради която дойдохте тук.

Мъжът скръсти ръце зад гърба си и се доближи до прозореца.

- Вие не разбирате – каза той – какво е чувството да си толкова самотен, обречен в тесния кръг на посредствените автори, които сънародниците ти считат за значими. Книгата, която държите в ръцете си, аз писах дълги години, събирах разказите в нея внимателно и бях прецизен във всяка дума, която използвах. И всичко това за една статуетка и ръкоплясканията на 30 души. Скромна отплата за толкова тежък труд. Кажете ми, когато хищникът завоюва джунглата, какво му остава да направи, освен да легне и да умре?

Ецио остави книгата на масата и също се изправи.

- Но това е глупаво мислене – каза той, – не пишете ли заради самото удоволствие?

- Писането не е удоволствие – изсъска писателят, – то е тежък занаятчийски труд.

Погледите им се срещнаха и Ецио видя пламъка в очите на автора. Безпощадна злоба и огорчение струяха от тях. Ецио прочисти гърлото си и опита да подбере по-внимателно думите си.

- С моя съдружник действително обикаляме света от скоро, преди това всеки имаше собствена съдба. В голямата си страст той ви излъга, че е виждал саблезъб тигър, но го стори, защото сърцето му гори за приключения и нищо никога няма да му отнеме този огън, дори да не остане празно място по картите на човечеството.

- Вие сте млад вълшебник – обърна се Пирандело към Ецио, – имате още много да учите, убеден съм, че дори една магия не можете да направите.

- Господине, за писател вие твърде невнимателно хвърляте думите си и те барабанят като ситен дъжд по нервите ми. Не изпитвайте търпението, което ви дарявам, както казах, ние харесваме вашите разкази и дойдохме да разговаряме с вас, защото не мислим, че си правите добра услуга в този град. Освен това не съм вълшебник, нито магьосник, а естествоизпитател.

- И сте дошли тук да ме изпитате? – мъжът махна с ръка и отиде в другия край на стаята, където сякаш изчезна в тъмнината.

Джовани се изправи.

- Дойдохме – продължи Ецио, – за да ви убедим да продължите да пишете.

От мрака се чу тънък глас:

- Писането е загуба на време, слаба имитация, единствено лудостта може да подхрани мозъка така силно с образи, че да забравиш кой си и да се превърнеш в нещо друго.

От сенките бавно изплува формата на огромно животно. Джовани хлъцна, скочи до прозореца и прекрачи с един крак навън. Саблезъбият тигър ги гледаше с хищническо спокойствие. От сенките се чу още веднъж гласът на писателя:

- Защо не изпиташ това, естествоизпитателю?

- Това е илюзия, убедителна, но все пак илюзия. – Ецио хвърли томчето с разкази, което мина през тигъра и го превърна в дим. От сенките Пирандело пристъпи напред. Очите му се бяха наляли със сълзи.

- Мислиш си, че можеш да развалиш всичко до което се докоснеш с грубия си рационализъм, че това е някаква детска игра, която играя, но това е само началото. Ще извърша далеч по-големи лудости и тогава силата ми ще заякне и тигърът ще бъде истински, далеч по-истински от всичко друго. Тогава думите ми ще се превърнат в материя!

Ецио се приближи до писателя и сложи ръка на рамото му. Другият почти се тресе от емоция.

- Лудостта ще вземе повече, отколкото можете да заплатите, вие сте велик и без нея.

- Вървете си – изсъска Пирандело, оставете ме на моето ново изкуство. 

Преди да мине през прозореца, Ецио се обърна и погледна за последен път превитата фигура на лудия писател и го хвана жал. 

- Един ваш съименник – каза той –  някога е написал, че нещата са такива, щом човек си мисли, че са такива.

След което излезе.