Арфистът Методи и синът на джуджето

Слепият арфист Джон Пари, нарисуван от сина му Уилям (1710?–1782)

Онази вечер Методи пиеше чай в „Малкият Париж“ – локал, който мнозина считаха за дупка, а други намираха за очарователна бохемска квартира, в която да отпуснеш оголените си нерви в зеленото кадифе на канапето и да си спомниш за светлия гений на Салвадор Дали и блуждаещите погледи на Изгубеното поколение. 

Методи не мислеше за такива неща. Беше се отнесъл в топла меланхолия и се надяваше някоя красива жена като Марион Котияр или поне Мирей Матийо, да влезе и да разгърне пред него неподозираните светове на френското любовно изкуство. Дори дама на нощта да беше, той нямаше да я отхвърли напълно, щеше да сподели с нея чаша чай и внимателно да я попита каква черна съдба е изхвърлила корабчето на невинността й към бреговете на позора. Там, може би, в пръските на взаимното съчувствие, двамата щяха да разгадаят символите на един по-висш закон, за който нехайните минувачи дори не подозираха.

Такова нещо, разбира се, не се случи и вместо това барманът, който имаше глава като на акула, го попита дали ще е възможно да освободи масата за четирима, за да може едно усмихнато белгийско семейство да отпразнува успешното си пристигане в колоритната балканска страна. Така Методи се озова на единична маса досами вратата, където доста духаше при всяко влизане и излизане, но на него не му пречеше, защото така имаше по-добър поглед към заведението.

Той избарабани с пръсти и се огледа. Освен четиричленното белгийско семейство, което в момента си поръчваше български вина, на околните маси бяха разположени двама мъже с делови изражения и обувки без чорапи, които мистериозно си шушукаха нещо и двойка влюбени, които се опитваха да се целунат от твърде голямо разстояние. Методи не успя да открие нито красота, нито повод за размисъл от тези ситуации, затова извади химикалка и тефтера си с разделител-морска котва и започна утрешния си план.

План на Методи за 10 януари

Събуждане – 07:30

Конец за зъби – 07:45

Методи вдигна химикалката. Беше започнал да си води ежедневен план от седмица, но още му беше непривично и все имаше чувството, че не го прави както трябва. Отгърна на предишните страници и видя, че първо трябва да напише часа и след това описанието на действието. Прецени да не задрасква предходните две и продължи:

08:00 – Леки упражнения за разтягане

08:15 – Закуска (купи яйца)

09:00 – Jobs.bg

Тук Методи спря, защото му стана мъчно. Името на недружелюбния сайт за заетост хвърли в съзнанието му отвратителното лилаво лого и му припомни, че не се намира нито в Париж, нито дори в Букурещ, а в Пловдив – града под тепетата, културната столица на всемира, в която обаче не се откриваше подходящо място за таланта му, състоящ се в умението да извива човешката душа и да й придава форми чрез древното орфеево изкуство. С други думи Методи беше арфист. 

Той доста харесваше и уважаваше занаята и избора си на инструмент, но поради някои нервни неразположения, наследени от баща му, не се разбираше добре с колегите, които и без това не гледаха с добро око на потящия се мъж, прикрит зад арфата. Честно казано така му беше втръснала работата във филхармонията, че реши да си търси късмета другаде или по-точно реши да бъде предприемчив и да вземе съдбата си в свои ръце. Затова от две седмици живееше с майка си и пускаше корем.      

Методи потропа отново по масата и се зачуди къде ли се бяха объркали нещата и защо мелодията на живота не звучеше баш така, както се беше надявал. Едно от копчетата на елека му беше изскочило, затова той го закопча и придърпа блузата си отзад, където кръстът се беше оголил. Тъкмо тогава студеният въздух нахлу с новото отваряне на вратата. 

В заведението влезе джудже, огледа се, задържа поглед на арфиста и излезе. Методи се замисли откога не е виждал джудже и се опита да си представи ежедневието му в държава като България, където никой не се грижеше за сакатите, бедните, простите и хората на изкуството, към които се причисляваха и арфистите, разбира се. Зачуди се колко ли подигравки отнасяше всеки ден джуджето за ниския си ръст, при това със сигурност не особено качествени подигравки. Тук той отпи от чая, който вече беше изстинал и продължи с размишленията . 

Може би, каза си Методи, то е искало тази вечер да се подслони някъде, да стопли духа си в добра компания и да се надява, че някой ще утвърди добрината в сърцето му с окуражителна дума. Може би сервитьорът с глава като на акула щеше да го настани тъкмо до него, даже със сигурност, и така двамата, сплотени от самотата, щяха да се заговорят. Щеше да се окаже, че джуджето свири на китара и двамата лека-полека щяха да сформират група и да обикалят по фериботите да свирят кавъри на Ед Шийрън, а защо не и по една-две ренесансови композиции. Методи потропа пак с пръсти и се изкиска тихо на глас, защото си представи как джуджето свири на детска китара с вдигнато на степенка краче.

В същия момент вратата се отвори и вътре влезе същото джудже, този път с балтон, който то разгърна, извади автомат и застреля двамата мъже с потайния разговор (в последствие, благодарение на бележка в сакото на единия, публикувана във в-к „Марица“, стана ясно, че двамата са обсъждали криптовалутите). Сервитьорът с глава като на акула вдигна ръце и изпусна металната табла, която издрънча и стресна влюбените, които не бяха чули нищо от изстрелите. Методи почти изпищя и се скри зад виенската закачалка. Джуджето дишаше тежко и бавно се обърна към него, насочвайки автомата към крехките гърди на арфиста.

– Ти ли си Методи, великолепният арфист? – попита го то.

Методи беше онемял. Помисли си, че сънува, но сервитьорът с глава като на акула го убеди, че е в истинския свят.

– А-аз съм – запелтечи той, – зависи кой го търси!

– В такъв случай – продължи джуджето, – ще научиш сина ми да свири като теб.

В този момент джуджето повдигна балтона и оттам се подаде по-малко джудже с глава, остра като ракета, все едно беше паднало от втория етаж и още не се бе възстановило напълно.

 – Не съм учител – каза Методи, – не знам как да подходя.

– Аз ще подходя първи – отвърна джуджето и извади няколко листа – Подпиши тук – посочи в края на листа и щракна с химикалката. Методи видя, че това е договор за съвместната им работа, само че на всяка страница, вместо „поверително“, пишеше…

 АМЕЛИ

– Какво по дяволите е Амели? – попита Методи, който беше в шок и за момент беше забравил абсурдната ситуация.

– Майка ми! – отвърна джуджето.

Методи погледна към детето, което в този момент си бъркаше в носа и определено не осъзнаваше какво се случва в името на неговото благополучие. Той си представи как учи малкото джудже на арфа, докато то зяпа през прозореца. Не знаеше защо си го представя като тъжно джудже, дали заради острата глава, дали заради друго, но то можеше да иска да стане счетоводител или да събира риба покрай кейовете, можеше да е административен помощник, инженер или цирков артист, дори си го представяше като майстор-сладкар. Никой не знаеше какво може да иска едно джудже-дете с глава като на ракета, никой, дори гламавият му баща с автомат, който беснееше в елегантното заведение. На Методи съвсем му домъчня от състоянието на нещата, стори му се грозна цялата ситуация и реши да не взима повече участие в нея.

– Вижте какво – каза той и излезе пред закачалката, – не мога да го понеса. Аз съм човек на изкуството и се вълнувам от неговата най-чиста форма. Това се случва по неведоми, създадени от кристал пътеки, които никой не би отгатнал, дори да имаше карта за тях. Не, господине, не, и пак не казвам на вас и на вашия син, без значение дали сте джудже или великанска грамада от скални натрупвания, аз пак няма да го уча да свири на арфа. Никой никого нищо не е научил в тоя живот със сила, камо ли да му държи сметка за това. 

Настана тишина, сервитьорът с глава като на акула гледаше объркано, а любовниците ги нямаше. Джуджето плъзна бавно автомата към чатала на Методи и го подкани да върви. 
Методи се усети като глупак, цялата му реч, в която той дори се удоволстваше, защото не беше подреждал никога толкова добре мислите си, увехна пред студеното упорство на насилника. Двамата тръгнаха към тоалетните, до които се стигаше по извити стълби, като в замък. 

Джуджето бутна Методи в една от кабинките, нареди му да седне и започна да разказва дългата история на живота си, колко несправедливо се е отнесла майка му към него и как е гледал по обществената телевизия изявите на големия арфист. Главата на детето се подаваше иззад балтона. Методи не чуваше трагичната история, мислеше си за невъзможния път, който го беше довел дотук и за пропастта, която го делеше от списъка му със задачи за утре. Искаше да се върне да свири във филхармонията, искаше да свири където и да е, дори на улицата, щеше да композира и да предава уроци на всички деца в квартала за без пари, само не на това семейство джуджета, само не на тях. Джуджето го простреля в левия крак.

– Добре, добре – изрева арфистът, – ще го науча да свири, ще го науча на всичко, майка му дейба и изкуството и всичко!