Някой живее на покрива

„Момиче и котка“ – картичка от Нина Брайсли (1926 г.)

Навън валеше, а Лина рисуваше с цветни маркери върху бял лист кадастрон. Рисуваше цветя и пеперуди, точки, звезди, дори снежинки. Листът трябваше да изглежда весело, всичко за училище трябваше да изглежда весело и да се прави с ентусиазъм, поне според майка й. Лина се стараеше, правеше всичко по силите си да заслужи положението, в което се намираше. Положение на привилегия. Взе сериозния черен маркер и написа това, което учителите изискваха.

Нещо не беше както трябва. Думите звучаха добре, но смисълът изтичаше между тях на вадички вода. Тя се заслуша в барабаненето на капките по перваза и се почеса по носа. Луничките винаги ли сърбят така? Това я занимаваше повече, отколкото картината, с която щеше да се извини, че не знае втория закон на Нютон. Прииска й се да излезе и да тича в локвите. Задраска написаното.

ЗНАНИЕТО Е МАЙКА НА…

Отгоре отново се чу онзи шум.

Шпат-шпат-шпат

Някой искаше да влезе. Побиха я тръпки, остави маркера и се изправи. Звукът винаги идваше от втория етаж, от тъмната спалня на родителите й, някъде отгоре, от покрива може би. Лина се приближи до стълбите. В тази красива дървена къща всичко се чуваше – разговорите, ситните движения на термитите, хлиповете и пърхането на птицата от стаята на баща й. Още не можеше да свикне да знае толкова много. Къщата предоставяше канали за слуха й, тайни коридори към другите стаи, към хората, които живееха с нея и техните души. Лина прокара ръка по дъбовата ламперия и изкачи едно стъпало. Навън присветна гръмотевица. 

Шпат-шпат-шпат

Дъждът бе неутешим и създаваше илюзията, че в света няма и никога няма да има друго, освен завеса от вода. През прозореца всичко изглеждаше сиво като в мъгла, единствено шумът на капките напомняше, че къщата не е увиснала някъде в простора. Лина изкачи стъпало, ръката й докосна една от семейните снимки и я накриви. Бе нейна снимка, изглеждаше щастлива на нея. По стената имаше и други - на баща й пред висока стъклена сграда, на майка й с него и на други непознати хора. Имаше и снимка на момченце. То също изглежда щастливо.

Шпат-шпат-шпат

Тя знаеше, че няма да се качи до горе. Никога не се качваше сама до спалнята на родителите си. Твърде празно бе там, твърде тихо. Не вярваше в чудовища, голяма бе за тези приказки. Минаха години, откакто я плашеха с тях в пансиона. Понякога отсъствието на чудовища обаче можеше да е по-плашещо. И този непрестанен звук.

* * *

– Татко, някой живее на покрива.

Лина се бе опряла в касата на вратата и гледаше към мъжа, превил гръб под светлината на чертожната лампа. Баща й работеше върху белия лист от година. Сериозна работа от числа, градуси и линии. Мълчалива работа. Дали и той грешеше подредбата на думите или в работата му не бяха необходими. Птицата в клетката изпищя и смени положението си. Баща й изправи гърба си, пречупи рамото на лампата и продължи да работи.

– Така ли, миличка? И кой е той?

– Не знам, но иска да влезе. 

Пръстът й се уви в синята рокля и я повдигна към коляното. Видя как баща й намести очилата си. Моливът му мина през белия лист. Отново проблесна гръмотевица. 

– В такъв случай защо не го поканиш да влезе, този твой Карлсон?

Лина погали дървената каса. Харесваше й, че е грапава, харесваше й, че се докосва до нещо истинско. Спомни си за кестените в градината. Имаше един в якето, хвърлено в стаята й. Прииска й се да стисне някой от тях. 

– Срамува се.

Баща й остави молива и се обърна. Лицето му бе в сянка от светлината на лампата. Даде й знак да се приближи. Черен силует, изрязан в прозореца, който я викаше при себе си. Лина искаше да се увери, че това е баща й. По някакви белези, каквито и да са, но не откри такива. Отиде до ъгъла и вдигна пумпала от земята. Беше си играла с него преди седмица. Никой не го бе вдигнал от тогава.  

–  Има хора, които обикалят от врата на врата и почукват – започна баща й – но ние не винаги ги пускаме вътре. Може би твоят приятел продава нещо.

– Не ми е приятел. Не е добре да оставяме някого в нужда. Особено, когато живее на покрива, а навън вали.

Лина отиде до клетката на птицата. Харесваха й цветовете на перата – червено, жълто и синьо, но имаше нещо студено в очите на животното. То отново изкряка и се завъртя. Гневно малко пиле, помисли си тя, заключено в кабинета на един сериозен мъж.

– Искаш ли да се качим? – попита баща й –  да се увериш, че всичко е наред. 

Момичето огледа пумпала и видя, че боята се е олющила. Играчка за малко дете, помисли си тя, като отговорите ти в момента. 

– Защо не пускаме хората, които почукват?

Навън се чу двигател на кола. Бащата се обърна към прозореца. Лина видя, че проследява с поглед как жена му се прибира. Носеше торба с провизии и притича под завесата от дъжд. Провизии за изяждане, за оцеляване, в случай, че водата не спре да се излива. Баща й въздъхна.

– Защото понякога няма място.

– Какво няма? – попита ужким разсеяно и завъртя пумпала, който направи няколко кръга, стигна до килима и се катурна.

– Казах, че мама се прибра. – отговори баща й.

Лина се приближи, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Усети наболата му брада, вече не беше просто силует в мрака. Обърна се и изтича навън в коридора.

– Кажи на майка си, че ще вечеряме в твоята стая.

Гласът му се изкриви зад нея, но тя бе твърде далеч, за да го чуе. Беше зад завоя, нагоре по стълбите, на втория етаж, в празната спалня. Извади стълбичката от килера, отвори капандурата и подаде глава на покрива, в проливния дъжд, където светът свършваше и където една тръба се блъскаше от вятъра.