Сънят на моряка

 Андреас Везалий от Едуард Хаман (1861-1897)

Мъжът агонизираше. Ръката му, по която се стичаше пот, стискаше ръба на масата, докато хирургът се подготвяше да отвори корема му. Подобна инфекция често бе смъртоносна и той се беше подготвил за най-лошото. Хирургът извади инструментите и ги остави до леглото. Разви парцала, в който бяха увити и попита дали да започне. Болката беше невъзможна, мъжът губеше и идваше в съзнание, а предметите в прашната стая му напомняха кое е действително. Започвай – каза тихо, но това, което виждаше от другата страна, беше по-интересно, далеч по-интересно.

Водеше го глас, който мълвеше нещо на непознат език, на арабски или португалски може би, съзнанието му се движеше над водната повърхност, след което в далечината изплува кораб, осветен от пълната луна и той се приближи, за да огледа пътниците. Такива обаче не откри. Корабът изглеждаше призрачен, на палубата не се виждаха силуети, нито се чуваха гласове, но грамадното корито бавно приближаваше към малко пристанище, разположено в подножието на хълм. Постепенно нещо се раздвижи и той разпозна три сенки, които се готвеха да слязат. Гласът отново заговори. Този път мъжът разбра думите му.

Всичко някога е било разпиляно из краищата на света и сега се връща при теб като спомен от откъснат живот.

Мъжът отвори очи и видя лицето на хирурга, който го окуражаваше с добри думи. В погледа му обаче не усети топлина. Сякаш онзи тайно желаеше смъртта му. Беше чувал, че използват труповете за експерименти, за напредъка на науката. Спомни си за спътниците си, които останаха в морето, за последното им плаване. Не беше добра компания по време на това пътуване, не играеше карти с тях, прибираше се в каютата си, беше мрачен и повечето го отбягваха. Страхуваха се от него, страхуваха се, че някой ден могат да станат като него. Затова ставаха по-шумни, когато минаваше наоколо. Отново усети хладния морски бриз.

Тогава отново изгуби съзнание. 

Вместо мрак, този път видя образи. Трите сенки слязоха на пристанището. Гласът му нашепна имената им - Теос, Джанкарло и Рубе. Бяха целите в дрипи, сякаш се връщаха от корабокрушение или от нещо по-страшно. Единият тръгна уверено, другият се поклащаше, а третият направо се затича. Всеки в различна посока, без да каже и дума на другите. Улиците напомняха тези на Сиракуза, откъдето преди десет години беше отплавал, където беше израснал. Но мъжът забеляза и разликите. Беше ли това Сиракуза наистина или просто някакъв пристанищен град в Африка или може би в Гърция? Гласът мълчеше.

***

Теос вървеше бързо, вперил поглед на метър пред краката си. Беше висок и сянката му сякаш сама се изкачваше по стръмните улици. Зад гърба му се простираха морето и звездното небе, но той не се обърна, беше прекарал достатъчно години в мълчаливата пустош. Сега търсеше друго. Зави в една от горните улички и пое по стръмен път, насипан с чакъл. След няколко минути спря пред изоставена къща. Едва успя да различи прозорците, които сега имаха решетки. Вратата се беше откачила от пантите, така че просто я бутна и влезе.

Помещението миришеше на влага и сурова риба. Леглото го нямаше, библиотеката също, само един счупен на две тезгях заемаше по-голямата част от стаята. Явно бяха преустроили дома му на бакалия, но това беше станало преди много години. Очевидно беше, че никой не живееше тук сега. Теос пусна торбата на земята и огледа стените. Целите бяха в паяжини, а каменните блокове се бяха изронили, имаше дупки, през които се виждаше задната улица.

Теос мина в другото помещение. Тъмнина поглъщаше ъглите. Извади от торбата една корабна свещ, запали я и прокара ръка по грубата стена. Опита да се пребори с вината, която нахлу в съзнанието му, но не успя. Затвори очи и си спомни русите кичури на сестрите си. Отвъд бедността, помнеше онези години с много светлина. Сега всичко се беше отчупило като раздробени скали. Дали бяха още живи или съдбата ги бе изхвърлила на улицата? Доближи свещта до ъгъла и видя, че на задната стена има надпис. Беше издялкан в камъка, с крив почерк, но все още четим.

Април, шеста година, заминаване за Верстбург, чакаме те.

Дори след всички преживени бури, кръвта не се отмиваше. Десет години в океана стремглаво потапяха сърцето му в отчаяние, но то все изплуваше – като кървава шамандура, готово за следващия ден. Теос докосна торбата, за да се увери, че кутията все още е там. Щеше да ги открие и да изкупи греха си. Вината, че бе изоставил семейството си го тормозеше всеки ден през годините, прекарани в морето. Излезе от къщата и тръгна в студената нощ. Тръгна към един друг град, в който звездите още не светеха.


***

Точно когато Теос приближаваше свещта към ъгъла на изоставения си дом, Джанкарло влезе в публичния дом на кръстовището между улицата на занаятчиите и другата, която водеше към пристанището. Гарван кацна на уличната лампа пред сградата и изграчи два пъти. В същия момент три момчета се сбиха отсреща и едното наръга с нож другото, след което двете избягаха в задната уличка. Момчето се хвана за стомаха и изстена „Мамо“. Кървеше, когато продължи надолу по улицата.

След около час Джанкарло излезе от публичния дом. С леки залитания сянката му пропълзя нагоре към площада. Парите бяха свършили добра работа, той изпита тежестта на кесията и подхвана песента, която пееха някога след буря. Направи няколко крачки и видя кръвта на момчето. Изглеждаше странно върху плочките на тротоара, не беше свикнал да я вижда другаде, освен на дървената палуба, имаше нещо студено в капките, разпръснатите по камъка. Наведе се и я облиза.

Мъжът изстена и видя как ножът минава през корема му. Хирургът го погледна неуверено. Нещо топло се разля през слабините му. Нямаше сили да говори, нито да издържи болката. Отново изгуби съзнание и потъна в мрачния си сън. 

Площадът беше пуст, сякаш целият град се беше изнесъл някъде. Като стадо, подплашено от вой на вълци. Във въздуха бяха надвиснали страх и немощ. Джанкарло погледна към една от угасващите улични лампи. Представи си как хората бягат, как напускат това място, някои го правят бързо, като побеснели плъхове, докато други се влачат, не са убедени, че искат да продължат. Уморените им крака напускат нощта в търсене на по-добро бъдеще, но по-възрастните знаят, че  ги чака опипване в тъмното. Като слепци, всички щяха да се препънат един в друг.

И едноокият е крал – измънка под нос Джанкарло.

Вървя по главната улица, след това сви към морето, там спря под голяма аристократична къща, огледа я и видя, че няколко прозореца все още светеха. От балкона на втория етаж се разливаше мека светлина. По тялото му преминаха тръпки. Шмугна се във входа и като цирков артист тихо се покатери по стълбището. Помнеше добре как го гонеха от там жените от първите етажи. Сигурно бяха мъртви сега, след цели десет години. Мисълта го накара да се изкиска тихо и той с нов ентусиазъм прескочи последните стълби. Поколеба се за миг, после почука.

Отвътре се чуха стъпки, Джанкарло усети, че някой поглежда през шпионката. Усмихна се, след толкова време в морето не се притесняваше от скъсаните си дрехи. Свали шапката и допря буза до вратата. „Аз съм, аз съм, аз съм, само аз, само твой“. Вратата се открехна и той влезе.

Мъжът не се събуди, но усети студенина по тялото си, беше останало само съзнанието му, хирургът сигурно работеше, но вече не изпитваше болка, виждаше само образи, приглушена светлина, а в далечината се чуваше камбанен звън. Кои бяха тези мъже и защо проследяваше животите им. И тримата му напомняха на него самия, преди години, преди толкова много години. Мъртъв ли беше?

Стаята беше точно както я помнеше. Единствено мирисът беше различен – на стар парфюм, мухъл и цигари. Джанкарло се обърна. Тя стоеше в сянката на затворената врата. „Мина дълго време, но ти си тук“ – каза той. „Все още си тук. Чакаше ли ме?“ – пристъпи и се усмихна. На нея сякаш й беше студено. Потърка раменете си и не отговори. Той се приближи още, тя отстъпи. „Не съм чакала никого, просто стоях, стоях тук, на това, едно и също място, тук, на дивана, на табуретката, на килима, докато ти и вятърът обикаляхте моретата, докато тибоже, колко си остарял“. Тя се приближи и светлината разкри чертите й.

Изплаши се от сбръчканото й лице. Но това бе тя, със сигурност бе тя – онази, която беше любил в топлите следобеди, докато камбаната събираше жените от долните етажи за молитва. Тя викаше толкова силно тогава с красивата си уста, но сега от там можеха да излязат само паяци и мухи. Той отстъпи назад.

Какво очакваше?“ – Тя се приближи и го погали по бузата. Ръката й бе суха и топла и той се просълзи. Прегърна я и се изплаши от времето, което беше отминало, от живота, който беше изпуснал. Развърза кесията с монетите и я остави на масата, целуна я по челото и потърси думи, но тя му каза да мълчи. Каза му, че в много нощи, подобни на тази, под светлината на луната, тя е разбримчвала смисъла и малко по малко не е останало нищо, освен нишки спомени, хубави спомени, които вече не светят и той, като част от тях, сега е редно да си върви, каза му, че не бива да разпалва огън там, където камъните отдавна не могат да го опазят. Каза му и други неща, които накараха сърцето му да се свие. „Върви си“ – целуна го по челото и отиде в другата стая.

Когато тя затвори вратата, Джанкарло усети, че е изгубил. Вече не знаеше как да отмерва същността на нещата и най-вече не знаеше как да гледа на собственото си противоречие. Слезе на улицата и забърза крачка. Платът около сърцето му се бе съдрал, сега там зееше малка дупка, като издялана в камък и оттам се виждаше, как вътре светеше малка свещ. Джанкарло се хвана за главата и в този миг полудя. Осъзна, че заровете през цялото време са били на негова страна, но всичко е било в услуга на една непоносима загуба. 

***

Когато Джанкарло се разплака пред ръцете на жената, Рубе тъкмо избърса своите сълзи, взе камък от земята, хвърли го по един прозорец и избяга. Улиците кънтяха от болестното му състояние. Никой не го гонеше. Рубе тичаше и от време на време се спъваше в расото си. Знаеше, че в празния град няма при кого да се прибере, че всичко отдавна се е случило без него и сега остава просто да дочака края. Скри се под моста, облиза пресъхналите си устни и примигна към светлината на уличната лампа. Извади лист и започна да драска: 

Заклевам се, всичко ще си дойде на мястото, Господи, само да оживея, ще бъда отново добър човек, заклевам се. 

После го задраска и заплака отново. Усещаше, че разсъдъкът се изплъзва напълно, че той малко по малко се превръща в диво животно. Добре че нямаше кой да го види, да стане свидетел на срама му. Извади листа и продължи да пише.

Отчаян съм, Господи, никога не съм бил толкова отчаян. Монашеският ми дълг ме водеше десет години да изповядвам мъжете, с които бяхме затворени в онзи дяволски ковчег, но нито един от тях, въпреки бурите, не носеше такава мъка, каквато нося в себе си. Никой не беше убивал. 

Всичко вървеше добре, нали Рубе, всичко се подреждаше така, че ти почти забрави за греха в сърцето си. Докато не се появи онзи, който дърпа въжетата, докато той не те заплю в лицето и не извади на бял свят прегрешенията ти. О, Рубе, защо посегна към сабята така прибързано, за какво бяха всички онези молитви. Няма прошка за двоен грях.

Още повече – няма  спасение за човек, който похули Духа Божи, а как по-силно бих могъл да оскверня свещеното, отколкото с омразата, която изпитвах към ближния си. Тази вечер, под влиянието на финалната си лудост, аз ПИША и изповядвам себе си на този лист хартия. Изстисканите думи са това, което трябва да лепне по пръстите ми, а не невинната кръв.

Затова пиша, пиша, пиша и казвам на всички: Говорете истината, за да бъдете мои приятели.

Рубе се преви на земятя и продължи на шепти на себе си. 

Аз го убих, да, и това е най-тежкият грях, но по време на дуел всичко е позволено и колко се смяха всички на свещеника с шпага в ръка, който за първи път сваля расото си. Аз го промуших без голямо колебание, Господи, никой не знаеше какъв живот съм водил преди това, никой не подозираше, че това не е първият, загинал от ръката ми. Молих се горещо, ти знаеш колко се бяха изтъркали коленете ми от молитвите, които отправях към теб в каютата си. Защо не ми отговори тогава, защо ме накара да сляза в трюма и да видя още веднъж лицето на мъжа, когото погубих. 

Що за лудост е това да се свлече като маска лицето и отдолу да се покажат до болка познатите черти на един грешник, на един беден свещеник, на един лъжец. Няма избавление за човек, погубил собствения си живот.  

Рубе отново вдигна листа и написа запълни последните редове на страницата.

Нека четат това и знаят, че го е писал един убиец, че го е писал от голямата си мъка, събирана повече от десет години. И от това, което последва. Този свят действително разочарова всички, които търсят нещо добро в него. 

Време е за почивка. Да, почини си, Рубе, почини си от суетата на света. В твоята малка стаичка, където никой не чука, където си само ти. Почини си там и пази тишина, на никого няма да липсваш.

Без тревоги.

Спи.

***

Хирургът пусна ръката на мъжа. Пулсът беше изчезнал. Избърса се в престилката и разтвори очите на мъжа. Видя, че се бяха обърнали. Отиде да се измие. Беше добра операция, беше доволен от бързината, с която реагира този път. Трябваше му опит и скоро може би щеше да спаси някого. Поне спечели ново тяло за експериментите си. 

Излезе пред вратата на кабинета и запали цигара. Беше топъл и прохладен следобед, по улиците вече се разхождаха семейства. Залезите в крайморските градове винаги ги привличаха Той поздрави една от двойките. Колко малко от тях осъзнаваха ползите от пиянските дуели. Смущаваха ги виковете им, да, но един ден, някъде в близкото бъдеще, именно благодарение на тези утайки на обществото, светът щеше да стане по-добро място за живеене, може би дори смъртта щеше да бъде победена. 

Хирургът хвърли цигарата и я изгаси с крак, след това се прибра и пусна резето. Тази вечер го чакаше много работа. 

Коментари

Популярни публикации