Кънки



Тя се пързаля, а червената й плетена шапка използва погледа ми като свое въже, на което двамата разиграваме вятъра наляво-надясно, докато кънките й хруптят по замръзналото езеро. Купих й тези кънки от една заложна къща за двадесет лева, за да не се чувствам толкова виновен, че забравих рождения й ден. Сега се чувствам двойно по-виновен, защото тя ги обикна и свърза свободата си с тях.

По време на първата ни Коледа заедно стиснах ръката на баща й уверено, с усмивката на новопокръстен. Подозираше ли в какви калпави ръце поверява бъдещето, изтъкано от приумиците на едно разглезено момиче. Висок мъж, с бял кичур коса, зализан назад. Аристократичен. Погледът му те изсушава, докато не почувстваш собственото си лице изпито като неговото. Костите-прилепнали към плътта, всичко близо до околното, от страх да не се разпадне.

Майка й нямаше нищо против този неуверен съюз между две деца. Достатъчно е всички да сме живи и здрави. Това е най-важното, казваше, всичко друго се нарежда. Докато тя говори, той излиза. Вратата на кабинета му се затваря глухо. Знам, че пие от другата страна. Искам да съм там, да се подпирам на ръба на бюрото му, да се присмеем на този фарс, на наивните женски мечти, искам да погаля ръката му и да го целуна. 

Някои мъже чувствам по-близки от жените. Искам да вляза под кожата им, да изследвам как тече кръвта, колко са опънати мускулите, има ли някакво скрито заболяване. Искам да бъда до тях, когато говорят, когато раздават заповеди. Носят тъгата си като карамфил на ревера, а в погледа им законът на старозаветния бог е намерил естествения си завършек. Примирение и мълчалива любезност.

Откъсвам се от тези спомени, за да я гледам как се върти, как отива до края на езерото, откъдето сигурно ме вижда като малка черна точка. Какво ли би било да живее без мен. Топлината на всеки човек е преходна, чудесно би се справила и без разхвърляните ми чувства, без тази нерешителност, която толкова време ни мъчи. Това вечно отлагане.

Колко далечно е сега мястото, което сънувах миналата вечер, мястото, когато тя за първи път положи глава на гърдите ми. То е като леден ръб, от който виждам разположен пред очите си света на незатворените врати. Аз отсъствам от този свят, той се е разширил необятно, загубил е връзката си с мен, макар да е роден от студения ми дъх.

Падам на колене, взимам спокойно ръката му и я целувам, после още веднъж, отново и отново, докато топлината й не се прехвърля върху устните ми. Той не се отдръпва. Не смея да го погледна в очите, знам, че ме гледа със своя застинал поглед, отдалечен от всички промени. Накрая отново хваща книгата (дали усеща влагата по ръката си?). Когато вижда, че не се отмествам, казва:

-          Да не говорим повече за това.

Не зная как да се изправя, върху гърба си чувствам тежестта на всички неизговорени чувства, погледа на баща си и неговите приятели, презрението им, а аз дори...

-          Аз дори не съм гей – казвам.

-          Разбира се – отговаря той – ясно ми е. Дъщеря ми се връща. Вие ще бъдете чудесен съпруг.

Обръщам се да си вървя, думите „дъщеря“ и „съпруг“ кънтят в събуденото ми съзнание. Не знам дали оставих нещо в стаята или получих отговор, но товарът се вдигна, раменете ми се изправиха и погледът ми стана по-ясен. Видях пред себе си точка от бъдещето, която без съмнение мога да достигна. Видях се как седя на едно побеляло възвишение и я гледам, докато се пързаля по леда.

Сега стоя тук и мисля за косата му. Дали той ще ме види в съня си някоя вечер. Излишно е, разсейвам спомена и се чудя колко сняг трябва да се изсипе, за да се превърнем в ходещи снежни човеци. „Чудесен съпруг“. Бих му повярвал на всичко, бих му повярвал, ако ме нарече котка и ми сипе мляко. Но усеща ли тя колко опасно е състоянието ми, усеща ли, че е част от него. 

Наляво-надясно, така танцува върху леда и всеки път, когато залитне, ме поглежда, но не от срам, че се е изложила, а защото е смешно. То наистина е смешно и аз наистина се усмихвам. Паля цигара и издъхвам синкавия дим, а пръстенът в джоба ми убива, но не го вадя, защото днес няма да й го дам. Купих го за доста повече от двадесет лева, за да не се чувствам толкова виновен, когато каже, че носи детето ми. Надявам се, но сега всичко изглежда излишно – смехът й, глупавата ми усмивка и спомените. Всичко изглежда адски излишно, защото дори не нося кънки.

Коментари

Популярни публикации