Тунели на любовта

Някой трябва да е сънувал такова нещо – огромен град със светлини и изпарения, прорязан от тунели – артерии, по които текат стотици хиляди кръвни телца, носещи любовта на един мъж към една жена. И когато някой от огромните шлюзове се спусне, течението се пренасочва в друга посока, и така градът съществува на принципа на едно непрестанно трескаво вълнение.

В този град на артерии сигурно живеят, някъде под тръбите, хиляди малки човечета, с прокъсани дрехи и дълги коси, всеки ден те избутват лодките си в каналите. Там са момче и момиче, двамата носят препаски и се познават добре, по-добре, отколкото познават опакото на ръцете си. Те са уморени, но спокойни, знаят какво се изисква - да намерят храна. Ще я търсят някъде по реките, ще ловят в артериите сфери, в които се носи сочната като нар същност на живота, който преди е пулсирал в целия град. Бедни и с прокъсани дрехи, в клатушкаща се лодка, двамата се прегръщат, без гребла, и се пускат по течението, надяват се да не умрат.

Отвъд този град, някъде далече, зад пластове кожа и кости, един възрастен мъж седи на прозореца и прокарва ръка по олющения перваз. По пръста му се насъбира прах, той гледа как птиците кълват трохите, които им е сипал. Постарал се е жена му да не го види, тя чисти с прахосмукачка в другата стая, шумът е оглушителен, той винаги излиза, когато тя чисти, представя си, че мръсотията се натрупва в дробовете му, затова стои на прозореца и диша чистия сутрешен въздух, но той не е достатъчен да прочисти съжаленията, внезапна болка го прорязва в гърдите.

Момчето и момичето продължават да се носят в лодката, когато чуват бученето. Това е шумът на стихията – съседният канал се е запушил и огромни вълни се опитват да пробият оттатък преградата. Двамата се споглеждат, случвало се е и друг път, но знаят, че може би сега ще загинат. В града на отмиращите светлини няма смисъл от надежда, че ще се избавиш. Прегръщат се и оставят топлината им да прелива, течението ги отнеся надолу по реката, докато не стигнат обръщалато, там ще тръгнат по обратния път, който ще ги накара да се отпуснат, но когато наближат дома, сърцата им отново ще се свият от високите сводове, побрали тишината на бъдещето.

Мъжът се опитва да извика, но няма глас, жена му и без това няма да го чуе от шума на прахосмукачката, опитва се да стигне до нея, но пада на земята, явно това е краят, въпреки болката му се струва незначително, нелепо, накрая се примирява и затваря очи.

Там вътре двамата се носят по течението и гледат огромните светещи полепи, спускащи се като разтопен восък от тавана на тунела. И тук някога тази слузеста материя ще стане толкова, че ще запуши течението на реката. После тунелът става тесен и мрачен и трябва да запалят факла, момчето се навежда над повърхността на реката и вижда, че сферите се привличат от огъня. Чувал е за това свойство, но никога не е било толкова тъмно, за да го изпробва. Повиква и нея да види. Двамата спускат мрежите и улавят достатъчно храна за няколко вечери, ръцете им са мокри и почервенели от цвета на реката, лодката им едвам се движи. Той я целуна.

Мъжът сънуваше, че болката отслабва, сънуваше, че отново е дете, че чупи с камък прозорец и бяга. Сънуваше как камъкът и прозорецът са едно и как всяко стъкълце за една стотна е част от камъка. Сънуваше жена си, как би искал с нея да живеят в този един миг, да го разтеглят като чист чаршаф върху прашасалия матрак и въпреки че и двамата кашлят от мръсотията отдолу, всеки да гали другия. Без да стискат очи и да се страхуват, без да са сигурни, че всичко малко по малко се изплъзва или че не са прочели достатъчно книги, за да се научат, че животът ще бъде поредица от грешки.

Когато стигат до колибите, двамата виждат, че никой друг не се е завърнал. Градът е притихнал, не се чува нито грохотът на вълните, нито глъчката на събирачите, всичко е потопено в приглушено хриптене. Изваждат сферите и ги слагат в казана, наклаждат огън и сядат на брега. Той слага ръка на рамото й, тя го поглежда. Изглежда красива и спокойна, от кога не я е виждал такава. Навежда се и прошепна думи в ухото й, думи, които тя заключва в сърцето си като две птици и ги покрива с платнище, защото се бои, че могат да запеят. Така, прегърнати като приятели, двамата чакат другите да се върнат. Скоро чуват движението на греблата.  

Светлините го събудиха, не искаше да отваря очи, не искаше да слуша натрапчивия глас, който го питаше как се казва. Накрая отговори и светът се успокои. Някой го държеше за ръката. Знаеше, че е тя, постепенно си спомни за прозореца и за болката, която сега бе дала място на слаба тежест в гърдите. Можеше да види погледа на жена си дори в тъмнината, притеснените й очи. Отново бяха стигнали дотук - изтласкани от съдбата да се обичат, след толкова години, въпреки всичко изговорено и сторено, ръцете им се стискаха все така силно, сякаш някой отвътре ги направляваше в една и съща посока, все един към друг.